„Ти си чудовище, мамо!“ – Историята на Анна от провинцията до София и обратно към себе си

– Ти си чудовище, мамо! – изкрещях с всичка сила, а гласът ми отекна по стените на малката ни кухня в Провадия. Майка ми, Мария, стоеше срещу мен с ръце на хълбоците, очите ѝ пламтяха от гняв и разочарование. Беше късна есен, прозорецът беше замъглен, а навън вятърът блъскаше листата по тротоара. В този момент сякаш всичко се срина – детството ми, доверието ми, усещането, че някога съм била обичана.

– Анна, не говори така! – изсъска тя. – Всичко правя за теб! Всичко!

Но аз вече не я слушах. В главата ми кънтяха думите ѝ от последните години: „Ти нищо няма да постигнеш тук“, „Кой ще те вземе с този характер?“, „Виж сестра ти каква е послушна…“ Всяка реплика беше като пирон в сърцето ми. Вече бях на 22, но се чувствах като на 12 – малка, безпомощна и виновна за всичко.

Същата вечер събрах багажа си. Взех само най-необходимото – няколко дрехи, тетрадката с моите стихове и снимка на баба ми Катя. Тя беше единственият човек, който ме разбираше истински. Отидох при нея да се сбогувам.

– Анче, не бягай от себе си – прошепна тя и ме прегърна силно. – София няма да ти даде това, което търсиш, ако не го намериш първо тук – посочи сърцето ми.

Не я послушах. На следващата сутрин хванах автобуса за София. Сърцето ми биеше лудо – страх и надежда се бореха вътре в мен. Градът ме посрещна с шум, светлини и безразличие. Наех стая в „Люлин“ при една възрастна жена – леля Пенка, която всеки ден ми вареше чай и ме питаше дали съм яла.

Започнах работа като сервитьорка в малко кафене до НДК. Парите не стигаха, но поне бях далеч от майка ми. Или поне така си мислех. Всяка вечер, когато се прибирах уморена и сама, чувах гласа ѝ в главата си: „Пак ли се провали?“

Един ден в кафенето влезе Даниел – висок, с тъмни очи и усмивка, която можеше да разтопи ледовете на Витоша. Поръча кафе и ме заговори. Беше различен от всички момчета в Провадия – умен, амбициозен, с планове за бъдещето. Започнахме да се виждаме често. С него се чувствах жива, красива, важна.

– Анна, ти си специална – казваше той и ме държеше за ръката.

За първи път повярвах, че мога да бъда обичана такава, каквато съм. Но щастието беше кратко. Скоро Даниел започна да се променя – ставаше нервен, когато закъснея или говоря с други хора. Започна да ми казва какво да обличам, с кого да се виждам.

– Не разбираш ли, че го правя за теб? – повтаряше той всеки път, когато спорехме.

Постепенно се оказах затворена в един невидим капан – далеч от дома, без приятели, без подкрепа. Дори леля Пенка забеляза промяната.

– Момиче мое, любовта не е затвор – каза тя една вечер и сложи ръка на рамото ми.

Но аз не можех да си тръгна. Страхувах се да остана сама. Страхувах се да се върна при майка ми и да призная поражението си.

Една нощ Даниел дойде пиян и започна да крещи. Хвърли телефона ми през прозореца и ме нарече „безполезна“. Стоях на пода и плаках тихо. В този момент чух гласа на баба ми: „София няма да ти даде това, което търсиш…“

На сутринта събрах сили и напуснах апартамента му. Върнах се при леля Пенка само с дрехите на гърба си. Тя ме прегърна без думи.

След седмица реших да се върна в Провадия. Не защото бях победена, а защото исках да започна отначало – този път за себе си.

Майка ми ме посрещна на прага със студено мълчание.

– Върна ли се? – попита тя сухо.

– Да… Но не съм същата – отвърнах тихо.

Тя не каза нищо повече. Седнахме на масата и за първи път от години мълчанието между нас не беше тежко. Започнах работа в местната библиотека. Записах курс по психология онлайн. Започнах да пиша отново стихове.

Понякога нощем още чувам гласа на майка ми или крясъците на Даниел в съня си. Но вече не бягам от тях. Гледам се в огледалото и питам:

„Коя съм аз? И мога ли някога да простя – на майка си, на Даниел… но най-вече на себе си?“