„Това е моят живот, не вашият!“ – Семейният обяд, който промени всичко

– Не мога повече! – гласът на Мария проряза въздуха като нож. Бяхме се събрали всички около масата в малката кухня на мама в Пловдив, а миризмата на печено пиле и картофи се смесваше с нажеженото напрежение. Баща ми, както винаги, мълчеше и ровеше в чинията си, а майка ми се опитваше да изглади всичко с нервна усмивка.

– Мария, моля те, не започвай пак – прошепна тя, сякаш ако говори по-тихо, думите няма да са толкова истински.

– Не започвам аз! Вие никога не ме слушате! – Мария тресна вилицата си по масата. – Това е моят живот, не вашият!

В този момент времето спря. Дори малкият ми племенник Сашко млъкна и спря да рови в телефона си. Всички гледахме Мария. Аз – по-малката ѝ сестра, винаги опитваща се да угоди на всички, се почувствах като между два огъня.

– Какво значи това? – попита баща ми с дрезгав глас. – Ние сме ти родители! Искаме най-доброто за теб!

– Вашето „най-добро“ не е моето! – сълзите вече се стичаха по лицето ѝ. – Омръзна ми да живея по вашите правила! Не искам да работя в счетоводната кантора на чичо Иван! Не искам да се омъжвам за някой „подходящ“! Искам да замина за София, да уча актьорско майсторство!

Майка ми пребледня. Баща ми стана от масата така рязко, че столът изскърца.

– Глупости! – изкрещя той. – Актриса? Това не е професия! Това е прищявка!

– Защо не можете просто да ме приемете такава, каквато съм? – гласът на Мария трепереше.

Аз седях и стисках ръцете си под масата. Винаги съм била „доброто дете“ – завърших право, работя в банка, имам стабилен приятел. Но вътре в мен нещо се разкъсваше. Виждах болката на сестра ми и усещах как и аз съм част от този капан.

– Може би Мария има право… – опитах се да кажа тихо.

– Не се меси! – сряза ме баща ми. – Ти поне разбра какво значи отговорност!

Мария стана и изтича навън. Майка ми заплака безшумно. Баща ми седна обратно и зарови лице в ръцете си. Сашко се върна към телефона си, сякаш нищо не се е случило.

Този обяд беше началото на края. След него Мария почти не идваше у дома. Пишеше ми понякога през нощта: „Чувствам се сама. Защо никой не ме разбира?“ Аз ѝ отговарях: „Обичам те, но не знам как да помогна.“

Майка ми започна да боледува повече. Веднъж я чух да казва на баща ми: „Загубихме я… Може би сбъркахме някъде.“ Той само мълчеше и гледаше през прозореца към панелките отсреща.

Аз се опитвах да балансирам между всички – да ходя на работа, да помагам на мама, да поддържам връзка с Мария. Но всяка вечер, когато останех сама, се питах: „Ами ако аз бях на нейно място? Ако имах смелостта да кажа истината си?“

Един ден Мария ми писа: „Идвам си за малко. Моля те, бъди до мен.“ Сърцето ми заби лудо. Когато тя пристигна, беше отслабнала и изглеждаше уморена, но очите ѝ светеха с някаква нова сила.

– Реших да участвам в кастинг за театралната академия – каза тя тихо. – Мама и татко няма да ме подкрепят, знам го. Но ти… ще дойдеш ли с мен?

Прегърнах я силно. За първи път почувствах, че правя нещо истинско за себе си и за нея.

Когато казахме на родителите ни, майка ми избухна в сълзи:

– Ще се провалиш! Ще страдаш! Защо ни го причиняваш?

Баща ми само каза:

– Ако прекрачиш този праг, повече не си ми дъщеря.

Мария трепереше, но не отстъпи:

– Обичам ви, но това е моят живот!

Излязохме двете заедно от апартамента. На стълбището тя ме хвана за ръка:

– Благодаря ти, че си до мен.

Сега, година по-късно, Мария учи в София и играе в малък театър. Родителите ни още не са ѝ простили напълно. Майка ми тайно гледа снимките ѝ във Фейсбук и плаче нощем. Баща ми твърди, че няма дъщерка актриса.

Аз все още живея между два свята – този на традициите и този на мечтите. Понякога се чудя дали някога ще бъдем отново едно семейство.

А вие какво бихте направили? Щяхте ли да изберете себе си или семейството?