Три сълзи, три усмивки: Историята на едно неочаквано тройно щастие
— Господин Петров, честито! Станахте баща на тризнаци! — думите на докторка Иванова още ехтят в ушите ми, докато стоя в коридора на Майчин дом в София, с ръце, които треперят толкова силно, че едва държат телефона. Не мога да повярвам. Отидохме с Мария за рутинен преглед, а сега… сега съм баща на три нови живота.
— Как така тризнаци? — прошепнах, сякаш ако кажа думите по-силно, ще се събудя от този сън. — Нали очаквахме само едно дете?
Докторката се усмихна уморено:
— Понякога животът ни изненадва. Всички са живи и здрави, но ще трябва да останат в кувьоз известно време.
В този миг светът ми се срина и издигна едновременно. Обичам Мария, обичам дъщеря ни Елица, но как ще се справим с три бебета? В главата ми се въртяха само сметки: памперси, мляко, колички… А после видях Мария — бледа, изтощена, но с усмивка, която никога няма да забравя.
— Видя ли ги? — попита тя тихо, докато стискаше ръката ми.
— Още не… — признах. — Страх ме е.
Тя се засмя през сълзи:
— И мен ме е страх. Но ще се справим. Нали сме заедно?
Вкъщи майка ми вече беше разбрала от сестрата на Мария и ме посрещна с думите:
— Какво ще правим сега? Пари нямаме, жилището е малко…
— Ще се оправим някак — отвърнах, макар че сам не вярвах в думите си.
Първите дни бяха като в мъгла. Всеки ден тичах между работа, болницата и дома. Елица ревнуваше — вече не беше центърът на вниманието. Веднъж я чух да казва на баба си:
— Тате вече не ме обича. Само за бебетата мисли.
Сърцето ми се сви. Опитах се да я прегърна вечерта:
— Елице, ти винаги ще бъдеш моето момиче. Просто сега имаме повече хора за обичане.
Тя ме погледна с големите си кафяви очи:
— Ама ти ще имаш ли време за мен?
Не знаех какво да кажа. Истината беше, че не знаех дали ще имам време за когото и да било.
Мария плачеше често. Веднъж я намерих в кухнята, седнала на пода сред купища неизпрани дрехи.
— Не мога повече — прошепна тя. — Чувствам се като провал. Децата плачат, Елица е тъжна, ти си уморен…
Коленичих до нея и я прегърнах:
— Не си сама. Ще минем през това заедно.
Но напрежението растеше. Свекървата ми настояваше да се преместим при тях в Перник — „Тук ще ви помагаме!“, а майка ми не искаше и да чуе: „Това е вашият дом!“. Всяка вечер спорехме къде ще е по-добре за децата. Аз само исках тишина и малко сън.
Една нощ Мария получи криза от изтощение. Тресеше я температура, а аз стоях безпомощен над нея и трите бебета ревяха в хор. Обадих се на бърза помощ със сълзи в очите:
— Моля ви… жена ми… не мога сам…
В болницата лекарят ме погледна строго:
— Трябва да намерите помощ. Не можете да носите всичко сам.
Тогава разбрах — гордостта ми няма място тук. Позвъних на свекърва си:
— Идваме в Перник. Не можем повече сами.
Преместихме се в малкия апартамент на родителите на Мария. Беше тясно, шумно и пълно с конфликти — кой какво да готви, кой да пере, кой да гледа децата. Но имаше и моменти на смях: когато трите бебета заспиваха едновременно и всички въздишахме с облекчение; когато Елица започна да пее приспивни песни на братята си; когато Мария за първи път от месеци се усмихна истински.
С времето свикнахме с хаоса. Научихме се да делим грижите и радостите. Елица стана най-голямата помощничка — горда кака на три момчета: Борислав, Калоян и Симеон.
Понякога вечер сядам до прозореца с чаша чай и гледам как всички спят. Мисля си колко лесно можехме да се разпаднем като семейство — под тежестта на умората, страховете и недоимъка. Но оцеляхме. Защото любовта не е само радост — тя е битка всеки ден.
Сега често ме питат: „Как издържаш?“ Усмихвам се:
— Не знам дали издържам. Просто всяка сутрин ставам и продължавам.
Понякога си задавам въпроса: Ако знаех какво ме чака, щях ли да избера този път? А вие бихте ли могли да понесете толкова много любов и толкова много страх наведнъж?