Тридесет години любов, една нощ пълна с тайни: Историята на Ела

„Как можа, Краси? Как можа след всичко?“ Гласът ми се разби в стените на хола, а той стоеше срещу мен с наведена глава, сякаш се срамуваше. В ръцете си държеше куфара, който беше приготвил още преди да се прибере. „Ела, моля те… Не го прави по-трудно.“

Тридесет години. Тридесет години бяхме заедно – от студентските ни години във Велико Търново, през първата ни малка квартира в Люлин, до този апартамент в Младост, където отгледахме двете си деца. И сега, на петдесет и две, той си тръгваше. Не заради друга жена, а заради моята най-добра приятелка от детството – Мария.

Седнах на дивана, усещайки как въздухът изчезва от дробовете ми. Спомените нахлуваха като лавина – първият ни танц на абитуриентския бал, как Краси ми подари първата роза, как Мария беше до мен, когато родих дъщеря ни Ива. А сега и двамата ме предадоха.

„Мамо, какво става?“ – Ива се появи на вратата, а зад нея надничаше по-малкият й брат Петър. Не знаех как да им кажа. Как да обясня, че баща им си тръгва заради жената, която наричаха „леля Мария“.

Краси ги прегърна набързо и излезе. Вратата се затвори с глух трясък. Останахме тримата – аз и децата ми, които вече не бяха деца.

Следващите дни минаха като в мъгла. Мария не ми звъня. Не посмя. Съседките шушукаха по стълбището, а майка ми настояваше да се прибера в Плевен „да си почина от София“. Но аз не можех да избягам. Трябваше да разбера защо. Какво се беше случило между тях? Кога започна всичко?

Една вечер, докато подреждах стари снимки, попаднах на писмо – пожълтяло, с почерка на Мария. Беше от 1995 година. „Ели, има неща, които не мога да ти кажа…“ Започнах да чета и сърцето ми заби лудо. В писмото тя признаваше, че е влюбена в Краси още от студентските години, но никога не е имала смелостта да ми го каже. Била е до мен като приятелка, но е страдала мълчаливо.

Гневът ме заля. Как можах да не забележа? Колко пъти сме били тримата заедно – на море в Созопол, на именни дни и рождени дни? Колко пъти съм я канила у дома ни, а тя е гледала Краси по онзи начин?

На следващия ден отидох при нея. Живееше на две спирки с метрото. Отвори ми с подпухнали очи.

– Ели… – прошепна тя.
– Защо? – гласът ми беше тих, но твърд.
– Не знам… Не исках така да стане. Кълна се! – сълзите й потекоха по бузите.
– Колко време? – попитах.
– От две години… След като ти се разболя и беше в болница… Тогава започнахме да говорим повече. Той беше самотен… Аз също.

Почувствах се като ударена. Две години! Докато аз се борех с диагнозата си и мислех, че приятелката ми ми помага, тя е била с мъжа ми.

Върнах се у дома и цяла нощ не мигнах. На сутринта реших да говоря с Краси. Отидох в новия му апартамент – малък двустаен в „Дружба“. Отвори ми самият той.

– Ела… Не знам какво да ти кажа…
– Кажи ми истината! Обичаш ли я?
– Не знам… Мисля, че просто исках нещо различно. Чувствах се невидим у дома… Ти беше заета с работата си, с децата…
– А аз? Аз невидима ли бях за теб?

Той замълча. Видях колко е остарял за тези няколко седмици.

Върнах се вкъщи и за първи път от много време погледнах себе си в огледалото. Видях жена със сиви коси и уморени очи, но и жена, която е преживяла много. Реших да не се предавам.

Записах се на курс по рисуване – нещо, което винаги съм искала да правя. Започнах да излизам повече с приятелки от работата. Децата ми помагаха и ме подкрепяха.

Една вечер Ива седна до мен на дивана.
– Мамо, гордея се с теб. Много жени биха се сринали…
– Не знам дали съм силна или просто нямам избор – усмихнах се през сълзи.

Минаха месеци. Научих се да прощавам – не на тях, а на себе си. За това, че съм позволила да загубя себе си в брака. За това, че съм пренебрегвала собствените си мечти.

Сега стоя на терасата и гледам светлините на София. Питам се: Колко тайни може да понесе едно сърце? И кога идва моментът да започнеш отначало?

А вие как бихте постъпили на мое място?