Тридесет и осем години мълчание: Денят, в който отново погледнах сина си в очите

– Мамо, защо плачеш? – гласът на непознатия мъж срещу мен трепери, а в очите му проблясва нещо, което не съм виждала от тридесет и осем години.

Седя на дървената пейка в малкото кафене до Централна гара в София, ръцете ми треперят, а сърцето ми бие така, сякаш ще изскочи от гърдите ми. Не знам как да му кажа, че съм го търсила цял живот. Че всяка нощ съм се будила с мисълта за него, за онова бебе, което ми отнеха в родилното отделение на болницата в Плевен през 1986 година.

– Не знам откъде да започна – прошепвам, а сълзите ми капят върху износената ми чанта. – Толкова пъти съм си представяла този момент, а сега не мога да намеря думите.

Той ме гледа с недоверие. Казва се Николай. Името му ми е чуждо, но в чертите на лицето му разпознавам себе си, баща му, баба му. Толкова години съм се питала дали е жив, дали е щастлив, дали някога ще ми прости.

– Защо ме остави? – пита той рязко, а в гласа му се усеща болка, която никоя майка не би искала да чуе.

В този миг се връщам назад – в онова мрачно общежитие за работнички, където живеех с майка ми и сестра ми. Бях на деветнайсет, сама, уплашена и бременна от човек, който избяга още щом разбра. Майка ми ме гледаше с презрение, а сестра ми се преструваше, че не ме познава. В онези години в България беше срамно да си самотна майка. Социалните работници идваха всеки ден, убеждаваха ме, че е по-добре за детето. Че ще му намерят семейство, което ще му даде всичко, което аз не мога.

– Не те оставих, Николай – казвам тихо. – Отнеха ми те. Не ми дадоха избор.

Той се извръща, стиска юмруци. Виждам как се бори със себе си.

– А защо не ме потърси по-рано? – гласът му е по-мек, но все още пълен с упрек.

– Опитвах – прошепвам. – Писах писма, ходих в институции, молих се на хора, които само ми затваряха вратата пред лицето. Дълги години дори не знаех къде си. Казаха ми, че си осиновен от семейство в Пловдив, но повече нищо не ми казаха. Бях млада, бедна и сама срещу цяла система.

Виждам как очите му се насълзяват.

– Аз имах хубаво детство – казва той. – Родителите ми ме обичаха. Но винаги съм знаел, че нещо липсва. Че някъде там има жена, която ме е родила и оставила.

– Не съм те забравила нито за миг – казвам и се опитвам да докосна ръката му, но той я отдръпва. – Всяка година на рождения ти ден палех свещичка и си представях как изглеждаш, какъв човек си станал.

Мълчим дълго. Хората около нас в кафенето говорят за политика, за цените на тока и за новия сериал по телевизията. А аз се чувствам като гола пред този мъж, който е част от мен, но и напълно непознат.

– Знаеш ли – казва той след дълга пауза, – винаги съм искал да те видя. Да те попитам защо. Но сега, когато си тук… не знам какво да чувствам.

– Не очаквам да ми простиш – казвам. – Просто исках да знаеш истината. Да знаеш, че те обичам. Че никога не съм искала да те изгубя.

В този момент вратата на кафенето се отваря и влиза възрастна жена с бастун. Поглежда ни и се усмихва тъжно. Мисля си за майка ми – как никога не ми прости за това, че забременях. Как до края на живота си не спомена името ти.

– Имаш ли други деца? – пита Николай.

– Не – отговарям. – Ти си единственият ми син.

Той въздъхва тежко.

– А баща ми?

– Замина за Германия малко след като разбра за теб. Никога не се върна. Писах му няколко пъти, но не отговори.

Николай кима мълчаливо. Виждам как се опитва да подреди парчетата на живота си, които аз съм разбила преди толкова години.

– Може би ще ми трябва време – казва той накрая. – Не знам дали мога да ти простя. Но искам да опитам да те опозная.

Сълзите ми отново потичат. За първи път от тридесет и осем години усещам надежда. Може би няма да бъда майка в пълния смисъл на думата, но поне ще имам шанс да бъда част от живота му.

Излизаме от кафенето заедно. Вятърът в София е студен, но в мен гори топлина, която не съм усещала отдавна.

Питам се: Може ли една майка някога да получи прошка за грях, който не е избрала сама? И дали някога ще спрем да се срамуваме от тайните си, вместо да ги споделяме и лекуваме заедно?