Тридесет и осем години мълчание: Завръщането ми у дома

– Не ме търси повече! – изкрещя Мария през сълзи, докато държеше малкия Петър в ръцете си. Вратата се затръшна с трясък, а аз останах сам в празната стая, с ехото на думите ѝ, които се забиваха в гърдите ми като ножове. Беше 1986 година, в малкото ни село край Пловдив. Бях на двадесет и две, а светът ми се срина за миг.

Тогава не разбирах напълно какво означава да изгубиш дете. Мислех, че ще мине време, ще се върне, ще ми прости. Но Мария беше твърда – родителите ѝ ме намразиха заради глупавите ми младежки грешки, заради бедността ми и заради това, че не можех да ѝ дам нищо повече от любовта си. Съдът реши – Петър остава при нея. Аз останах с празни ръце и разбито сърце.

Годините минаваха. Работех каквото намеря – строителство, фабрика, дори за кратко бях пазач в училището. Всеки ден се питах дали Петър ме помни, дали знае кой съм. Писах му писма, които Мария никога не му даде. Всяка Коледа оставях подарък пред къщата им, а после се криех зад оградата и гледах как той ги намира. Веднъж го видях да се усмихва – тогава сърцето ми се сви от щастие и болка едновременно.

Майка ми ме молеше да започна нов живот. „Гоше, синко, не можеш цял живот да живееш в миналото“, казваше тя. Но как да забравя? Как да продължа напред, когато всяка улица в селото ми напомняше за него? Дори когато заминах за София да работя на строежите, пак всяка вечер мислех за Петър.

Минаха години. Майка ми почина, баща ми се пропи още повече. Аз остарях преждевременно – косата ми побеля, ръцете ми се напукаха от работа. Не се ожених повторно – никоя жена не можа да запълни празнотата в мен.

Преди две години получих писмо. Беше от Петър. Почеркът му беше несигурен, но думите бяха ясни: „Татко, искам да те видя.“ Сърцето ми заби лудо. Прочетох писмото десетки пъти. Не знаех какво да очаквам – гняв? Омраза? Или може би… прошка?

Срещнахме се в малкото кафене до гарата в Пловдив. Той беше вече мъж – висок, с тъмни очи като моите. Стоеше срещу мен и мълчеше дълго.

– Защо не ме потърси? – попита накрая тихо.

– Търсих те… всеки ден – прошепнах аз. – Но майка ти… тя не искаше да…

– Знам – прекъсна ме той. – Разбрах всичко едва наскоро. Мама почина миналата година. Намерих писмата ти в един стар куфар.

Сълзите напълниха очите ми. Петър протегна ръка и я сложи върху моята.

– Не ти се сърдя вече – каза той. – Искам да те опозная.

Тези думи бяха като лек за душата ми. Започнахме да се виждаме често – разказвах му за детството си, за мечтите си, за болката си. Той слушаше внимателно, понякога задаваше въпроси, понякога просто мълчеше.

Но не всичко беше лесно. Съпругата му – Ирина – не ме прие веднага. „Къде беше толкова години?“, попита ме веднъж остро. „Знаеш ли колко трудно беше на Петър без баща?“ Не можех да ѝ отговоря – думите заседнаха в гърлото ми.

Петър имаше две деца – Мария и Николай. За първи път ги видях на рождения ден на Мария. Малката ме гледаше с любопитство: „Дядо Георги ли си ти?“ Усмихнах се през сълзи: „Да, аз съм.“

Постепенно семейството започна да ме приема. Помагах им с каквото мога – ремонтирах оградата им, садих домати в градината, разказвах приказки на децата вечер. Но болката от пропуснатите години не изчезваше.

Една вечер седяхме с Петър на двора под звездите.

– Съжалявам за всичко – казах аз тихо.

– И аз съжалявам – отвърна той. – Но вече сме тук. Имаме време.

Замислих се колко много семейства са разделени от гордостта, от неразбирателството, от чужди решения. Колко деца растат без бащи или майки заради грешки от миналото? Колко хора чакат прошка, но не намират сили да я поискат?

Сега всяка сутрин благодаря на съдбата за втория шанс. Знам, че никога няма да върна изгубеното време, но мога да дам любовта си сега.

Понякога се питам: Ако можех да върна времето назад, щях ли да постъпя по различен начин? А вие бихте ли простили след толкова години?