Тринадесет години далеч от дома: Завръщането, което разедини децата ми

– Не може така, Матея! Татко обеща апартамента на мен, когато заминаваше! – гласът на Виктор ехтеше из малката ни кухня, а чашата с чай в ръката ми трепереше. Бях се върнал у дома преди седмица, а вече усещах, че съм по-изгубен от всякога.

Преди тринадесет години напуснах родното си село край Пловдив. Тогава Виктор беше на 18, а Матея – на 15. Гледах ги как растат в бедност, как мечтаят за неща, които не можех да им дам. Съпругата ми, Мария, ме гледаше с онзи поглед – смесица от страх и надежда. „Ще се върнеш ли?“, попита ме тихо вечерта преди да тръгна. „Ще се върна с пари, ще имаме дом, ще имаме всичко“, обещах ѝ.

Канада беше студена и чужда. Работех по строежи, миех чинии, чистих офиси. Пращах всяка стотинка у дома. Виктор завърши университет във Варна, Матея започна работа като учителка в Пловдив. Мария остаря преждевременно, но никога не се оплака. Годините минаваха в телефонни разговори и снимки по Вайбър.

Когато най-накрая се върнах, къщата ни изглеждаше по-малка. Виктор вече беше женен за Десислава и живееха в нейния апартамент. Матея все още беше сама, но мечтаеше за собствено жилище. Аз бях донесъл спестяванията си – достатъчно за ремонт на старата къща и малко останало за тях.

– Татко, ти каза, че апартаментът ще е мой! – настояваше Виктор.
– А аз? Аз цял живот съм тук! Помагах на мама, когато ти беше далеч! – отвърна Матея със сълзи в очите.
– Не е честно! Аз също имам нужда от сигурност! – гласът ѝ трепереше.

Седях между тях и усещах как стените се затварят около мен. Всичко, което бях направил – всички лишения, самота и студени нощи в чужбина – сега се превръщаха в източник на омраза между децата ми.

Мария стоеше до прозореца и мълчеше. Знаех, че страда най-много от всички ни. Тя беше лепилото на това семейство през всичките тези години. Сега обаче дори нейната сила не можеше да спре бурята.

– Не разбирате ли? Всичко това го правих за вас! – извиках отчаяно. – Не за да се карате, а за да имате бъдеще!
– Ама ти не беше тук! – изкрещя Матея. – Не беше тук, когато мама боледуваше! Не беше тук, когато имах нужда от баща!
– А аз? Аз трябваше да поема всичко! Да стана мъжът в къщата! – Виктор удари по масата.

В този момент разбрах колко много съм изпуснал. Парите не можеха да купят изгубеното време. Не можеха да заличат болката от отсъствието ми.

Дните минаваха в спорове и обиди. Съседите започнаха да шушукат зад гърба ни: „Видя ли го Стоян? Върна се с пари, ама децата му не могат да ги поделят.“

Една вечер седнах с Мария на двора. Луната осветяваше лицето ѝ, а очите ѝ бяха пълни със сълзи.
– Мислиш ли, че сбъркахме? – попитах я тихо.
– Не знам… Може би трябваше да останеш тук. Може би трябваше да сме бедни, но заедно…

На следващия ден повиках децата си.
– Искам да чуете нещо – казах твърдо. – Това имущество няма значение, ако ви разделя. Ако трябва, ще го дам на някой дом за сираци! Но няма да позволя парите ми да ви направят врагове!

Матея избухна в плач. Виктор замълча и погледна встрани.
– Татко… просто исках да знам, че си мислил за мен…
– Мислех за вас всеки ден – прошепнах.

Седяхме дълго в тишина. Знам, че раните няма да заздравеят лесно. Но поне опитах да им покажа кое е истински важното.

Сега стоя на прага на дома си и гледам залеза над селото. Питам се: Дали си струваше всичко това? Дали някога ще ми простят? А вие как бихте постъпили на мое място?