Трябва ли да жертваш щастието си заради мързелива сестра и майка? Историята на Елица

– Ели, пак ли ще излизаш? – гласът на майка ми прониза тишината в малката кухня, докато аз нервно закопчавах якето си. – Кой ще сготви? Сестра ти пак е болна.

Погледнах към прозореца, където дъждът се стичаше по стъклото като сълзи. Вече беше тъмно, а аз трябваше да тичам към нощната смяна в супермаркета. Сестра ми, Даниела, лежеше на дивана с телефон в ръка, преструвайки се на уморена. Майка ми, както винаги, седеше с кръстосани ръце и чакаше някой друг да свърши работата.

– Мамо, не мога да остана. Ако закъснея още веднъж, шефът ще ме уволни – отвърнах тихо, но гневът клокочеше в мен.

– Ами ние? – попита тя с престорена тревога. – Кой ще ни гледа?

Този въпрос ме преследваше цял живот. Баща ми ни напусна, когато бях на десет. Оттогава аз станах „главата на семейството“. Майка ми не работеше – все имаше някаква причина: болки в кръста, главоболие, лоши съседи. Даниела беше по-голяма от мен с три години, но така и не завърши училище. Сега прекарваше дните си в социалните мрежи и чакаше някой да й подаде всичко на тепсия.

Стиснах зъби и излязох в дъжда. Докато вървях към спирката, сълзите ми се смесваха с капките по лицето ми. „Докога ще издържа така?“ – питах се всяка вечер.

Срещнах Мартин случайно – клиент в магазина, който винаги се усмихваше и питаше как съм. Постепенно започнахме да се виждаме извън работа. Той беше различен – амбициозен, работлив, мечтаеше за собствен бизнес. За първи път някой ме караше да се чувствам важна.

– Ели, заслужаваш повече – каза ми веднъж, когато му разказах за семейството си. – Не можеш вечно да носиш всички на гърба си.

Но аз не можех да го оставя просто така. Всяка вечер се прибирах уморена до смърт, а вкъщи ме чакаха претенции и укори. Майка ми се оплакваше от всичко – че парите не стигат, че храната не е вкусна, че Даниела е нещастна. А аз? Аз бях невидима.

Една вечер Мартин ме заведе на разходка до Витоша. Гледахме светлините на София отгоре и той хвана ръката ми.

– Ели, искам да живеем заедно. Да започнем начисто. Ще ти помогна да намериш по-добра работа, ще се справим.

Сърцето ми подскочи от радост и страх едновременно.

– Ами майка ми? Ами Даниела? – прошепнах.

– Те са възрастни хора. Не можеш вечно да им бъдеш майка.

Думите му ме удариха като шамар. Върнах се у дома с чувство за вина. На следващия ден майка ми ме посрещна с нова порция оплаквания.

– Мартин пак ли ти пълни главата с глупости? Той ще те изостави! Само ние сме ти останали!

Даниела се включи:

– Ако си тръгнеш, ще умрем от глад! Как можеш така?

В този момент избухнах:

– АЗ НЕ СЪМ ВИ ДЛЪЖНА! Омръзна ми да ви гледам как лежите и чакате всичко наготово! Аз съм човек, не слугиня!

Майка ми се разплака театрално:

– Неблагодарница! Всичко съм дала за теб!

– Какво си дала? – изкрещях през сълзи. – Само вина и страх!

Изтичах навън и звъннах на Мартин. Прекарах нощта при него. За първи път спах спокойно.

На следващия ден майка ми ми звънна десетки пъти. Не вдигнах. Мартин ме прегърна:

– Трябва да решиш какво искаш за себе си.

Започнах работа в малък офис – не беше мечтаното място, но беше начало. Мартин ме подкрепяше във всичко. Майка ми и Даниела се опитаха да ме манипулират с обаждания и съобщения:

– Ще ни оставиш да умрем!
– Всички ще разберат каква дъщеря си!
– Без теб сме загубени!

Всяка вечер плачех от вина и страх. Но постепенно започнах да усещам лекота. Започнахме да спестяваме за собствен апартамент. Мартин ме научи да мечтая.

Един ден майка ми дойде пред офиса ми и направи сцена пред колегите:

– Върни се у дома! Сестра ти е болна! Как можеш така?

Погледнах я в очите:

– Мамо, време е да поемете отговорност за себе си. Аз вече избрах себе си.

Тя ме прокле и си тръгна. Беше най-болезненият момент в живота ми.

Сега живея с Мартин в малък апартамент под наем. Не е лесно – често се будя нощем с чувство за вина. Но вече мога да дишам.

Понякога се питам: Наистина ли трябваше да жертвам щастието си заради хора, които не искат да поемат отговорност? Колко още жени в България живеят така? Какво бихте направили вие?