Трябваше да го видя по-рано: Как една завещателна грешка разруши семейството ми

— Не мога да повярвам, че го направи, мамо! — гласът на сина ми, Димитър, трепереше от гняв и болка. Стоеше на прага на хола, а до него — снаха ми Мария, с очи пълни със сълзи. В този миг времето сякаш спря. Чувах само тиктакането на стенния часовник и собственото си сърце, което биеше лудо в гърдите ми.

Как стигнахме дотук? Само преди година вечеряхме заедно всяка неделя, смяхме се, спорехме за политика и кой прави най-хубавата баница. А сега между нас зееше бездна, изкопана от едно завещание и моите страхове.

Всичко започна след смъртта на съпруга ми, Иван. Останах сама в голямата ни къща в Пловдив. Страхът от самотата ме караше да се вкопчвам в миналото и да търся сигурност там, където не я намирах. Съседката Пенка често идваше на кафе и не пропускаше да ме подсеща: „Гледай си имота, Цвето! Младите днес не ги интересува нищо освен пари. Мария ще ти вземе всичко и ще те остави сама.“

Постепенно тези думи се загнездиха в мен като трън. Започнах да гледам Мария с подозрение — тя беше мила, грижовна, но в главата ми вече се въртяха чужди мисли. Когато Димитър предложи да прехвърля къщата на тях двамата, за да не се занимаваме с документи „когато му дойде времето“, аз отказах. Вместо това, тайно от тях, направих завещание само на името на Димитър.

Мислех си, че така ще защитя всичко, което сме градили с Иван. Не подозирах колко дълбоко ще нараня Мария — жената, която прие сина ми с всичките му недостатъци, която ме наричаше „мамо“ и ми носеше домашни сладки всеки петък.

Истината излезе наяве случайно. Един ден Мария намери документите в шкафа с бельото, докато търсеше резервни чаршафи за гостите. Видях лицето ѝ да пребледнява, когато влезе в кухнята. „Цвето, това вярно ли е?“ — попита тихо и ми подаде завещанието. В този момент усетих как земята под краката ми се разтваря.

Димитър избухна: „Как можа? Ние ти вярвахме! Мария ти е като дъщеря! Защо я изключи?“

Опитах се да обясня — че съм се страхувала, че не съм искала да ги обидя, че просто… не съм мислила ясно. Но думите ми звучаха кухо дори за мен самата.

След този ден всичко се промени. Неделните вечери изчезнаха. Телефонът ми мълчеше. Пенка продължаваше да идва на кафе, но разговорите ни бяха празни — тя не можеше да запълни празнотата от отсъствието на Димитър и Мария.

Минаха месеци. Празниците минаха без тях. На Бъдни вечер седях сама пред телевизора със студена питка и си спомнях как Мария украсяваше елхата с ръчно изработени играчки, а Димитър се шегуваше с баща си за това кой ще намери паричката.

Една сутрин не издържах повече. Отидох до апартамента им в Кючук Париж. Звъннах на вратата — отвори ми Мария. Очите ѝ бяха зачервени, но ме покани вътре. Димитър стоеше до прозореца и гледаше навън.

— Знам, че сгреших — започнах със задавен глас. — Страхувах се… Позволих на чужди думи да ме отдалечат от вас. Моля ви за прошка.

Мария ме погледна дълго. — Не става дума за парите или къщата, Цвето. Боли ме, че не ни повярва. Че не ме прие като част от семейството.

Димитър въздъхна тежко: — Мамо, ти си ни всичко… Но доверието трудно се връща.

Седяхме дълго в тишина. После си тръгнах — по-празна отвсякога.

Днес кухнята ми е още по-тиха. Понякога чувам стъпките им в коридора — или поне така ми се струва. Писах ново завещание — този път на двамата. Но знам, че документите не могат да заличат болката.

Понякога се питам: ако бях послушала сърцето си вместо чуждите думи, щях ли днес да имам семейство около масата? Може ли прошката да върне изгубеното доверие? Какво бихте направили на мое място?