Уикендът при баба: Когато малкият Мишо молеше да го вземем у дома

— Мамо, моля те, ела да ме вземеш! — гласът на Мишо трепереше по телефона, а аз усещах как сърцето ми се свива. Беше събота вечер, а ние с Петър най-сетне бяхме останали сами след месеци без почивка. Децата — Мишо и по-голямата му сестра Деси — бяха при майка ми в село Горно Камарци. Всичко изглеждаше идеално: тишина, чаша вино, любимият сериал. Но този телефонен разговор промени всичко.

— Мишо, миличък, какво се е случило? — попитах, опитвайки се да не звуча разтревожено.

— Не искам да спя тук! Тъмно е… и баба каза, че ако не слушаме, ще дойде Баба Яга! — гласът му беше пълен със сълзи.

Петър ме погледна с онзи израз, който означаваше „нека го оставим, ще се успокои“. Но аз познавах Мишо. Той беше чувствителен, винаги се страхуваше от непознатото. Селската къща на майка ми беше стара, с дълги коридори и скърцащи врати. За възрастен — уютна и пълна със спомени. За дете — лабиринт от сенки и странни шумове.

— Мамо, моля те! — повтори той.

— Ще говоря с баба ти — казах тихо. — Остани на линия.

Оставих слушалката и набрах майка ми. Тя звучеше раздразнена:

— Абе, стига сте ги глезили тия деца! Аз на неговите години сама съм гледала кравите! Нищо му няма на Мишо, просто е свикнал да му се угажда.

— Мамо, той е уплашен. Не можеш ли просто да го успокоиш?

— Успокоих го! Разказах му приказка за Баба Яга, за да слуша! — отвърна тя.

В този момент усетих гняв. Защо винаги трябваше да доказвам на майка ми, че времената са различни? Че децата вече не са длъжни да се страхуват, за да слушат?

Върнах се при Петър. Той въздъхна:

— Ако тръгнем сега, ще развалим всичко. Трябва да се научи да бъде самостоятелен.

— А ако не може? Ако тази нощ остане белег в сърцето му? — попитах аз.

Дълго спорихме. Петър настояваше, че трябва да сме твърди. Аз усещах вина — сякаш бях между два свята: този на майка ми и този на сина ми.

Телефонът звънна отново. Този път беше Деси:

— Мамо, Мишо плаче и не иска да заспи. Баба се ядоса и каза да го оставим сам в стаята.

Сълзите ми потекоха без предупреждение. Спомних си собственото си детство — как плаках една нощ в същата тази стая, когато бурята удари прозорците. Майка ми тогава каза: „Големите не плачат.“ Но аз плаках цяла нощ.

— Петре, тръгвам — казах твърдо. — Ако искаш, остани.

Той ме последва без дума.

Пътят до Горно Камарци беше дълъг и тъмен. В колата мълчахме. В главата ми се въртяха думи: вина, страх, любов. Какво означава да си добър родител? Да научиш детето си на сила или да го прегърнеш, когато има нужда?

Когато пристигнахме, къщата беше тиха. Майка ми ни посрещна на прага:

— Ей, голяма работа направихте! Разглезвате ги!

Не й отговорих. Отидох направо в стаята на Мишо. Той лежеше свит под одеялото, очите му червени от плач.

— Мамо… — прошепна той и се хвърли в прегръдките ми.

Прегърнах го силно. Усетих как цялото му тяло трепери.

— Всичко е наред, тук съм — казах тихо.

Петър стоеше до вратата, объркан между гордостта и облекчението.

На сутринта майка ми ни гледаше намусено на закуска:

— На моето време никой не е идвал посред нощ заради едно дете!

Петър се опита да обясни:

— Времената са други, мамо…

Тя махна с ръка:

— Вие си знаете най-добре!

На връщане към София Мишо заспа в колата. Деси ме хвана за ръката:

— Благодаря ти, мамо.

Погледнах Петър. Той се усмихна леко:

— Може би си права понякога.

Вкъщи вечерта седнахме тримата на дивана. Мишо ме попита:

— Мамо, ще ме оставиш ли пак при баба?

Замислих се дълго. Понякога любовта значи да чуеш страха на детето си и да го приемеш сериозно. Понякога значи да се изправиш срещу собствените си спомени и да избереш нов път.

Сега ви питам: Кое е по-важно — да научим децата си на сила или на доверие? Колко често слушаме истински страховете им? И дали понякога не забравяме колко крехки са детските сърца?