Уморена от мързела на съпруга си

– Петре, пак ли ще лежиш цял ден? – гласът ми трепери, докато гледам как съпругът ми се е разположил на дивана с дистанционното в ръка. Навън е неделя, но у нас неделята е всеки ден за него от месеци насам.

Той не ми отговаря веднага. Превключва каналите, сякаш търси нещо, което да оправдае бездействието му. Аз стоя до масата в кухнята, ръцете ми са мокри от чиниите, които мия, а в главата ми се въртят хиляди мисли. Как стигнахме дотук?

Когато се запознахме преди десет години, Петър беше най-амбициозният човек, когото познавах. Работеше като счетоводител в малка фирма в Пловдив, а аз бях учителка по български език и литература. Той ме ухажваше с цветя и стихове, водеше ме на разходки по тепетата и ми обещаваше дом, изпълнен с любов и спокойствие.

След сватбата всичко беше прекрасно. Петър настояваше да не работя, докато не си намеря нещо, което наистина обичам. „Аз ще се грижа за нас, ти си почини малко,“ казваше той. Приех го като жест на обич и грижа. Започнах да рисувам, да пиша стихове, дори издадох малка книжка със собствени разкази. Парите, които изкарвах от това, харчех за себе си – за боички, книги, срещи с приятелки.

Но след няколко години нещо се промени. Фирмата на Петър фалира. Той остана без работа и първите месеци търсеше нова с ентусиазъм. После започна да се затваря в себе си, да става раздразнителен и апатичен. „Няма смисъл, всичко е връзки и познанства,“ повтаряше той. Аз започнах да работя на половин работен ден в училище, после на цял. Вечерите прекарвах пред компютъра, пишейки частни уроци за ученици.

Сега аз съм тази, която плаща сметките, купува храната и носи тежестта на домакинството. Петър става все по-отдалечен. Понякога не излиза от вкъщи с дни. Майка ми ме гледа укорително: „Какво правиш още с него? Мъж трябва да е опора!“ Сестра ми ми казва: „Дай му ултиматум! Или се стяга, или си тръгваш!“

Но аз не мога просто така да го изоставя. Помня онзи Петър от началото – мечтателят, който ме караше да се чувствам специална. Виждам го понякога в очите му, когато ме гледа тайно, докато мисли, че не забелязвам.

– Петре, трябва да говорим – казвам една вечер, когато децата вече спят.
– За какво пак? – въздиша той.
– Не мога повече така. Уморена съм да съм сама във всичко. Имаме семейство, имаме деца. Трябва да намериш работа или поне да помогнеш вкъщи.
– Знаеш ли колко пъти съм опитвал? – гласът му е пълен с горчивина. – Никой не иска мъж на 45 без връзки и без специални умения.
– А ти какво правиш по въпроса? – питам тихо.
– Какво искаш да направя? Да стана охрана? Да чистя входове?
– И това е работа! – избухвам аз. – По-добре е от това да лежиш по цял ден!

Той замълчава. Виждам как раменете му се отпускат още повече. В този момент го съжалявам и го мразя едновременно.

На следващия ден получавам съобщение от приятелката ми Даниела: „Мария, търсят човек за рецепция в един хотел до гарата. Кажи на Петър!“ Вечерта му казвам:
– Имаш шанс за работа. Не е много платено, но е нещо.
– Не знам… – мънка той.
– Ако не опиташ, няма как да стане!

След няколко дни разбрах, че дори не е звъннал. Тогава избухнах:
– Защо не опита поне? Защо ме караш да се чувствам виновна за всичко?
– Защото ме е страх! – извика той изведнъж. – Страх ме е, че ще се проваля пак! Че ще ме гледат с насмешка!

Стояхме дълго в тишина. За първи път чух истината зад неговия мързел – страхът от провал го беше парализирал напълно.

Сега седя сама в кухнята и пиша тези редове. Не знам дали имам сили да продължа така. Обичам го, но вече не знам дали това е достатъчно.

Питам ви: Колко дълго една жена трябва да носи цялата тежест на семейството? Кога любовта се превръща в жертва?