„Усетих, че нещо не е наред, но ме беше страх да попитам“: Истината, която промени живота ми

– Диди, пак ли ще се прибираш толкова късно? – гласът ми трепереше, докато се опитвах да не звуча обвинително. Димитър стоеше на прага с якето в ръка, лицето му скрито в полумрака на коридора.

– Имам още работа в офиса, нали знаеш как е сега – отвърна той, без да ме погледне. Вратата се затвори тихо след него, а аз останах сама в кухнята, с чашата си чай и усещането за нещо неизказано, което тежеше във въздуха.

Винаги съм била от хората, които не обичат да вдигат шум. Майка ми казваше: „Търпи, Яна, търпи – животът сам ще си подреди нещата.“ И аз търпях. В нашия брак с Димитър нямаше големи скандали, нито страстни обяснения в любов. Имаше рутина – сутрешно кафе, работа, вечеря пред телевизора и кратки разговори за сметките и децата. Мислех си, че това е щастието – спокойствие и сигурност.

Но напоследък нещо се беше променило. Димитър се прибираше все по-късно, телефонът му беше винаги на безшумен режим и често го взимаше със себе си дори в банята. Забелязвах го, но не смеех да попитам. Страхувах се от отговора. Може би защото дълбоко в себе си знаех истината.

Една вечер, докато преглеждах домашните на дъщеря ни Мария, телефонът на Димитър иззвъня на масата. Той беше в банята. На екрана изписа „Силвия – работа“. Сърцето ми заби лудо. Познавах Силвия – новата му колежка от счетоводството. Беше млада, усмихната и винаги твърде любезна с него.

– Мамо, защо трепериш? – попита Мария и ме погледна с големите си кафяви очи.

– Нищо ми няма, мило – усмихнах се насила и върнах телефона на масата.

Тази нощ не можах да заспя. В главата ми се въртяха хиляди мисли. Спомних си всички онези малки знаци – парфюмът по ризата му, новите ризи, които купуваше без повод, внезапните командировки до София. Колко пъти съм го питала дали всичко е наред? Винаги отговаряше с усмивка: „Яна, ти си най-важната жена в живота ми.“

На следващия ден реших да говоря с него. Събрах смелостта си цял ден. Когато се прибра, седнахме на масата и го погледнах право в очите.

– Димитре… има ли нещо, което трябва да знам? – гласът ми беше тих, но твърд.

Той замръзна за миг. После въздъхна тежко и сведе глава.

– Яна… Не исках да те нараня. Всичко започна случайно… Силвия… – думите му увиснаха във въздуха като тежък облак.

Светът ми се срина. Чувствах се като глупачка. Всички онези години доверие и търпение – за какво? За една лъжа?

– Защо? – прошепнах едва доловимо.

– Не знам… Чувствах се изгубен… Ти винаги беше толкова затворена… Аз исках повече…

– Повече какво? Повече лъжи? Повече болка? – гласът ми вече трепереше от гняв и обида.

Димитър не отговори. Само стана и излезе от стаята. Остави ме сама с разбитото си сърце и безброй въпроси.

Следващите дни минаха като в мъгла. Мария усещаше напрежението вкъщи и започна да се затваря в себе си. Майка ми дойде да помага с домакинството и само ме гледаше с онзи тъжен поглед на жена, която е преживяла същото преди години.

– Яна, мъжете са такива… Ако искаш да го задържиш, прости му – каза тя една вечер, докато белеше картофи.

– А ако не мога? Ако вече не вярвам? – попитах я през сълзи.

– Тогава тръгни по своя път… Но помни – децата страдат най-много.

Думите ѝ ме разкъсаха отвътре. Как да избера между собственото си щастие и това на дъщеря си?

Димитър започна да спи в хола. Говорехме само за необходимото – училище, сметки, пазаруване. Веднъж го чух да говори по телефона тихо: „Обещавам ти, ще уредя всичко скоро.“

Тогава разбрах – той вече беше взел решение. Аз просто чаках развръзката като зрител на собствената си трагедия.

Една сутрин намерих бележка на масата: „Яна, прости ми. Не мога повече така. Отивам при Силвия.“

Светът ми се срина окончателно. Стоях дълго пред прозореца и гледах как слънцето изгрява над панелките на Люлин. Чудех се как ще кажа на Мария, че татко ѝ няма да се върне.

Минаха месеци. Болката постепенно отстъпи място на гнева, а после на тиха решителност. Започнах работа в една книжарница близо до нас. Запознах се с нови хора, намерих приятели. Мария също започна да се усмихва повече.

Понякога вечер сядам сама на балкона с чаша чай и се питам: Ако бях попитала по-рано… ако бях по-смела… щеше ли всичко да е различно? Или някои истини са просто неизбежни?

А вие какво бихте направили на мое място? Щяхте ли да простите или да продължите напред?