Утре ще кажа всичко: Изповедта на една българска снаха

— Мария, пак ли не си измила чиниите? — гласът на свекърва ми, госпожа Стоянова, проряза тишината в малката кухня на панелката ни в Люлин. Беше осем вечерта, а аз стоях с гръб към нея, ръцете ми трепереха над мивката. Чиниите бяха измити, но тя винаги намираше нещо, което да не е наред.

— Измих ги, госпожо Стоянова — казах тихо, без да се обръщам. Знаех, че ако я погледна, ще види сълзите в очите ми. Не исках да ѝ дам това удоволствие.

— Не виждам да блестят! Като бях млада, всичко лъщеше. А ти? Само гледаш телевизия и си цъкаш по телефона! — продължи тя с онзи познат тон, който ме караше да се чувствам като натрапница в собствения си дом.

Съпругът ми, Петър, седеше в хола и гледаше новините. Не реагираше. Никога не реагираше. Дори когато майка му ме унижаваше пред него, той само повдигаше рамене и казваше: „Остави я, такава си е.“

Понякога се чудех дали изобщо ме обича или просто съм удобна – готвя, чистя, грижа се за децата и за възрастната му майка. А аз? Аз къде съм в тази картина?

Вечерта се проточи в обичайното напрежение. Децата вече спяха, а аз седях сама на балкона с чаша чай. Вятърът носеше миризма на пържени картофи от съседите. Гледах светлините на София и се чудех кога загубих себе си.

Спомних си първите години с Петър. Бяхме млади, влюбени, мечтаехме за собствен дом. Но след като баща му почина, майка му настоя да се преместим при нея. „Трябва да ѝ помогнем“, каза Петър. Съгласих се – тогава вярвах, че любовта може да преодолее всичко.

Първите месеци бяха трудни, но се стараех. Готвех любимите ѝ ястия – пълнени чушки, мусака, баница. Усмихвах се дори когато ме критикуваше за всяка дреболия: „Така ли те е учила майка ти?“, „Това не е истинска баница!“, „Петър обича супата по-гъста!“ Всяка дума беше като убождане.

С времето започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми спряха да ме канят – винаги отказвах поканите им за кафе или разходка. Не можех да оставя свекърва ми сама дори за час – веднага щеше да се оплаче на Петър как съм я изоставила.

Една вечер, докато оправях леглото на децата, чух как свекърва ми говори по телефона с някоя от съседките:

— Не знам какво му намери на тая Мария… Нито готви хубаво, нито чисти като хората. Ако не беше заради децата…

Стиснах зъби и продължих да оправям завивките. Не исках децата да усещат напрежението. Но как да го скрия? Дори малкият ми син веднъж ме попита:

— Мамо, защо баба винаги ти се кара?

Не знаех какво да отговоря. Как да обясня на дете, че понякога хората са жестоки без причина?

С Петър все по-рядко разговаряхме за нещо различно от сметките или децата. Веднъж опитах да му кажа как се чувствам:

— Петре, не издържам вече… Майка ти ме тормози всеки ден.

Той въздъхна:

— Мария, моля те… Тя е стара жена. Какво искаш да направя?

— Да ме защитиш! Да ѝ кажеш да спре!

— Не мога да ѝ говоря така… Ти си по-млада, преглътни го.

Тогава разбрах – сама съм.

Минаха години в това мълчание и търпение. Всяка сутрин ставах преди всички, приготвях закуска, изпращах децата на училище, почиствах къщата до блясък. А вечер лягах с усещането, че съм невидима.

Преди месец получих писмо от майка ми в Пловдив:

„Мила Мария,
Знам, че ти е трудно. Но помни – ти си силна жена. Не позволявай никой да те смачка. Обичам те.“

Държах писмото в ръцете си и плаках цяла нощ.

Днес обаче нещо се промени. Докато чистех хола, свекърва ми изпусна чашата си на пода и започна да крещи:

— Ти си виновна! Ако беше изчистила по-добре, нямаше да се подхлъзна!

Петър дойде и само погледна към мен:

— Мария, оправи го.

В този момент почувствах как нещо вътре в мен се чупи. За първи път от години не наведох глава. Оставих парцала на масата и излязох на балкона.

Стоях там дълго. Слушах шума от улицата долу и усещах как гневът ми расте. Защо трябва аз винаги да преглъщам? Защо моето щастие не е важно?

Тази нощ седнах и написах писмо до Петър:

„Петре,
Утре ще кажа всичко. На теб, на майка ти, на децата. Повече няма да мълча и няма да търпя униженията. Искам уважение и спокойствие за себе си и за нашите деца.“

Сега седя тук и чакам утрото. Страх ме е – но повече ме е страх да остана същата.

Питам се: Колко още жени живеят така? Колко още ще мълчим в името на „мира“? Може би е време всяка от нас да каже истината си.