В капана на собствената си доброта: Как опитът ми да помогна на сина и снаха ми се обърна срещу мен

— Мамо, ние просто нямаме друг избор! — гласът на Даниел трепереше, а Мария стоеше до него със скръстени ръце и поглед, вперен в пода. — Наемите са безумни, а банката не ни дава кредит. Само ти можеш да ни помогнеш.

Седях на кухненския стол, стискайки чашата с чай, докато сърцето ми се свиваше. Вече бях вдовица от две години. Апартаментът в „Люлин“ беше всичко, което ми остана от живота с Иван. Тук отгледах Даниел, тук плаках и се смях, тук всяка вещ носеше спомен. Но как да откажа на сина си? Как да не помогна на единственото си дете?

— Добре — прошепнах, усещайки как гласът ми се пречупва. — Ще ви дам апартамента. Аз ще се преместя при леля Виолета за известно време.

Мария въздъхна с облекчение, а Даниел ме прегърна. — Благодаря ти, мамо! Обещавам, че ще е временно. Ще се оправим и ще ти върнем всичко!

Не знаех тогава, че това „временно“ ще се превърне в безкрайност.

Първите месеци при леля Виолета бяха трудни. Тя беше добра жена, но имаше свои навици и правила. Всяка сутрин трябваше да ставам в шест, защото „само мързеливците спят до късно“. Не можех да гледам любимите си сериали, защото „по телевизията има само глупости“. Чувствах се като гостенка в собствения си живот.

Обаждах се на Даниел почти всеки ден. Питах ги как са, дали имат нужда от нещо. Винаги бяха заети — работа, ремонти, грижи за малкия Калоян. Рядко ме канеха на гости. Когато все пак отидох веднъж, Мария ме посрещна хладно:

— Може ли да се обадиш предварително друг път? Калоян спи, а и имаме гости довечера.

Почувствах се излишна. В собствения си дом.

С времето започнах да усещам как между нас расте невидима стена. Даниел все по-рядко ми звънеше. Когато го питах кога ще мога да се върна у дома, той винаги намираше извинение:

— Мамо, още не сме изплатили ремонта… Мария е уморена… Калоян е болен…

Леля Виолета започна да намеква:

— Не може цял живот да живееш тук. Аз съм стара жена, имам нужда от спокойствие.

Започнах да търся квартири. Пенсията ми беше малка — едва стигаше за храна и лекарства. Наемите в София бяха непосилни. Веднъж се прибрах разплакана от поредния оглед и леля Виолета само въздъхна:

— Ето ти го резултатът от това да жертваш всичко за децата си.

Една вечер събрах смелост и отидох до апартамента си без предупреждение. Звъннах на вратата. Калоян ми отвори — вече беше пораснал, не ме позна веднага.

— Мамо! — извика той към Мария.

Мария излезе с престилка и мокри ръце.

— Ани, защо не каза, че ще идваш? Не е удобно сега…

— Исках само да видя стаята си…

— Стаята ти? — Мария се засмя нервно. — Там държим дрехите на Калоян и част от багажа ни.

Почувствах как нещо в мен се чупи. Влязох в стаята — леглото ми го нямаше, гардеробът беше пълен с детски дрехи и играчки. По стените висяха снимки на Мария и Даниел.

— Мамо… — Даниел влезе след мен. — Не се сърди, просто… така ни беше по-удобно.

— А аз къде съм в този дом? — попитах тихо.

Даниел замълча. Мария ме изгледа с досада:

— Ани, ти сама реши да ни помогнеш. Сега не ни карай да се чувстваме виновни.

Излязох без дума. Вървях по тъмните улици на „Люлин“, а сълзите ми капеха по асфалта. Спомних си всички онези нощи, когато Даниел беше малък и болен — как не спях до зори, как му четях приказки, как му пазех гърба пред учителите…

Сега бях сама. Изолирана от собственото си семейство.

Минаха месеци. Леля Виолета почина внезапно и наследниците й ме помолиха да напусна апартамента. Останах без покрив над главата си. Обадих се на Даниел:

— Сине, няма къде да живея… Мога ли поне временно да дойда при вас?

Дълго мълчание.

— Мамо… Мария не е съгласна… Калоян има нужда от пространство… Не знам какво да ти кажа…

Затворих телефона и седнах на пейката пред блока. В този момент разбрах колко лесно човек може да изгуби всичко — дори когато е дал всичко от себе си за другите.

Сега живея при една приятелка от младостта ми в „Обеля“. Все още чакам обаждане от Даниел. Понякога се питам: Къде сбърках? Дали майчината любов понякога не ни заслепява толкова силно, че забравяме себе си? Какво бихте направили вие на мое място?