В сянката на обедната почивка: Когато доверието се продава

– Петре, ти ли ще платиш днес? – гласът на Георги прозвуча уж небрежно, докато стояхме пред автомата за храна в стола на завода. Беше сряда, а аз вече усещах умората от седмицата. Погледнах го – усмихнат, с ръце в джобовете, сякаш това е най-естественото нещо на света.

– Добре, няма проблем – отвърнах, макар че в портфейла ми имаше само последните трийсет лева до заплата. Вече бях свикнал да помагам – така ме беше учила майка ми: „Доброто се връща, Петре.“

Седнахме на масата до прозореца. Георги говореше за новата си кола, за плановете си да замине за Германия, а аз кимах и се опитвах да не мисля за сметките вкъщи. След обяда той стана рязко:

– Ще ти върна парите утре, нали знаеш? – каза и изчезна между масите.

На следващия ден Георги не дойде на работа. После още един ден го нямаше. Когато най-накрая се появи, се държеше така, сякаш нищо не е станало. Не спомена нищо за обяда, нито за парите. Сърцето ми се сви – не заради парите, а заради усещането, че съм бил използван.

Вечерта вкъщи разказах на жена си Мария:

– Може би съм прекалено наивен – казах й. – Всеки път вярвам, че хората са като мен.

Тя ме погледна с онзи поглед, който има само след тежък ден:

– Петре, светът не е като едно време. Трябва да си по-предпазлив.

Но как да бъда друг? В завода всички се познаваме от години. Заедно сме преживели съкращения, аварии, дори смъртта на стария ни началник. Доверието беше като невидима нишка между нас – докато не се скъса.

Следващата седмица Георги пак поиска да му платя обяда. Този път го погледнах право в очите:

– Не мога, Георги. Още не си ми върнал от миналия път.

Той се засмя:

– Ей, голяма работа! За един обяд ли ще се караме?

Но не беше само за обяда. Беше за всичко онова, което стои зад думите „можеш ли да ми помогнеш“. За доверието, което се руши с всяка малка лъжа.

Скоро започнах да забелязвам и други неща. Колежката Силвия шепнеше с другите жени за това кой взима повече извънредни часове. Началникът ни Димитър все по-често гледаше през пръсти на закъсненията на някои хора. Всяка дребна измама се превръщаше в част от ежедневието ни.

Една вечер останах сам в стола след смяната. Гледах празните маси и си мислех: кога започнахме да се страхуваме да вярваме един на друг? Кога доверието стана лукс?

На другия ден Георги дойде при мен с широка усмивка:

– Петре, хайде да забравим за глупостите! Ела да изпием по една бира след работа.

Поколебах се. Спомних си думите на майка ми и погледа на Мария. Може би светът наистина се е променил. Може би трябва да пазя себе си повече.

– Не мога днес – казах тихо. – Имам работа вкъщи.

Георги сви рамене и си тръгна. Аз останах с усещането за празнота – сякаш съм загубил нещо повече от пари или приятелство. Загубих част от себе си.

Вечерта седнах до прозореца вкъщи и гледах светлините на града. Чудех се: ако не можем да вярваме един на друг за едно малко нещо като обяда, как ще устоим пред големите изпитания? Дали доверието е просто стока, която всеки продава според нуждите си?

Понякога си мисля: струва ли си да бъдеш добър в свят, който те учи да бъдеш предпазлив? Или просто трябва да намериш баланса между сърцето и разума?

Какво мислите вие? Наистина ли доверието вече няма място между нас или просто сме забравили как да го пазим?