В сянката на пренебрежението: Историята на една дъщеря, която търси гласа си
„Не си ли виждаш стаята? Пак си разхвърляла всичко!“, гласът на баща ми Иван проряза тишината като нож. Стоях до прозореца, стиснала в ръка снимката на мама, и се опитвах да не заплача. Беше минала година, откакто тя си отиде, но болката не отслабваше. Вместо това, сякаш се беше превърнала в невидима стена между мен и баща ми.
„Извинявай, татко, ще оправя“, прошепнах, но той вече беше обърнал гръб и се беше насочил към кухнята, където Мария – полусестра ми, подреждаше масата. Тя винаги беше перфектна – отличничка, подредена, усмихната. Дори когато не се стараеше, получаваше одобрението, което аз отчаяно търсех.
Седнах на леглото и се загледах в снимката. Мама ме държеше за ръка на морето, а в очите й имаше топлина, която сега ми липсваше повече от всичко. „Мамо, защо ме остави сама с тях?“, прошепнах. Сълзите ми се стичаха по бузите, но ги избърсах бързо, за да не ме види Мария. Тя влезе без да почука, както винаги.
„Татко каза да слезеш за вечеря. И да си оправиш стаята, че пак е като след буря“, каза тя с онзи неутрален тон, който ме влудяваше. Понякога се чудех дали изобщо усеща нещо, или просто играе ролята на перфектната дъщеря.
Слязох долу, където баща ми вече беше седнал на масата и гледаше новините. Мария сипваше супа. „Как мина денят ти, Мария?“, попита той, без дори да ме погледне. „Добре, получих шестица по математика“, отвърна тя. „Браво, гордея се с теб.“
Погледнах към чинията си, а храната ми се струваше безвкусна. Никой не попита как е минал моят ден. Никой не забеляза, че не съм яла почти нищо. В този дом аз бях сянка – невидима, ненужна, пречка.
След вечеря се качих в стаята си и се затворих. Извадих тетрадката, в която пишех тайно стихове. Само там можех да кажа всичко, което не смеех да изрека на глас. Писах за мама, за самотата, за гнева към баща ми, който сякаш беше забравил, че съществувам. Писах за Мария, която не мразех, но и не можех да обичам истински. Писах за себе си – за момичето, което никой не вижда.
На следващия ден в училище се опитах да се усмихвам. Приятелката ми Деси ме дръпна настрана. „Пак ли не си спала?“, попита тя загрижено. „Не е важно“, отвърнах. „Вкъщи е ад. Баща ми не ме забелязва, а Мария… тя е навсякъде.“
Деси ме прегърна. „Ти си много повече, отколкото те карат да вярваш. Не им позволявай да те смачкат.“
Вечерта, когато се прибрах, чух баща ми и Мария да говорят в хола. „Тя не е като теб, Мария. Не знам какво да правя с нея. Все е недоволна, все е тъжна…“, каза той. Сърцето ми се сви. Не можех да повярвам, че говори така за мен, сякаш не съм му дете.
Влязох при тях, трепереща от гняв и болка. „Татко, аз съм тук! Защо говориш за мен, сякаш не съществувам? Защо никога не ме питаш как се чувствам? Защо винаги Мария е по-важна?“
Той ме погледна изненадано, после въздъхна тежко. „Не знам как да говоря с теб, Яна. Откакто майка ти си отиде, ти се затвори в себе си. Опитвам се, но не мога да стигна до теб.“
„А опитваш ли изобщо?“, извиках. „Или е по-лесно просто да ме игнорираш?“
Мария се намеси: „Яна, не е честно. Всички страдаме. Не си само ти.“
Погледнах я с насмешка. „Ти винаги си била любимата. Никога не си се чувствала излишна.“
Сълзите ми потекоха отново. Избягах в стаята си и затворих вратата с трясък. За първи път изкрещях всичко, което ме болеше. За първи път не премълчах.
На следващия ден баща ми дойде при мен. Седна до мен на леглото, мълчаливо. „Яна, съжалявам. Не съм знаел, че се чувстваш така. Може би и аз не съм готов да приема, че мама я няма. Но ти си ми дъщеря. Искам да опитаме отново.“
Погледнах го през сълзи. „Искам само да ме виждаш. Да ме чуваш. Да не се чувствам невидима.“
Той кимна. „Ще се постарая.“
Знам, че няма да стане изведнъж. Знам, че Мария пак ще бъде перфектната, а аз – трудната. Но за първи път от година насам имах надежда, че може би ще намеря гласа си. Че може би ще бъда чута.
Понякога се питам: Колко от нас живеят в сянката на пренебрежението? Колко от нас чакат някой просто да ги види? А вие – чувате ли децата си, или ги оставяте да бъдат само сенки?