„Върни се при майка си!” – Историята на една майка, останала сама с новороденото си дете

„Не издържам повече, върни се при майка си!” – думите на Георги още кънтят в ушите ми, докато държа малката Ани, която не спира да плаче вече трети час. Часът е 2:47 през нощта, а аз съм на ръба на силите си. В кухнята лампата свети бледо, а навън вали дъжд. Георги стои до вратата на спалнята, с ръце в джобовете и поглед, който не съм виждала преди – студен, отчужден.

– Не мога повече, Мария! – изкрещя той. – Или я успокой, или си тръгвай! Аз имам нужда от сън, утре съм на работа!

Погледнах го с отчаяние. Сълзите ми се смесиха с тези на Ани. „Това ли е бащинството? Това ли е семейството?” – мислех си. Но нямаше време за разсъждения. Събрах няколко дрехи в една чанта, взех бебешкото одеяло и излязох в нощта. Дъждът ме блъскаше по лицето, докато чаках таксито пред блока. Ани най-накрая заспа от умората и болката.

Майка ми ме посрещна на прага с притеснен поглед.

– Какво стана, Мария? Защо сте тук посред нощ?

– Не мога повече, мамо… Георги… той… – думите заседнаха в гърлото ми.

Тя ме прегърна силно и ме заведе вътре. В старата ми стая всичко беше както преди – тапетите с избелели цветя, плюшеното мече на рафта, снимките от абитуриентския бал. Само че аз вече не бях момичето от онези снимки. Бях майка, която се чувстваше по-самотна от всякога.

Първите дни у дома минаха като в мъгла. Ани плачеше почти непрекъснато – коликите не й даваха мира. Майка ми помагаше колкото можеше – вареше чай от копър, масажираше коремчето й, люлееше я на ръце. Но нощем, когато всички заспиваха, аз оставах будна до прозореца и гледах светлините на града. Питах се: „Къде сбърках? Защо Георги не може да понесе това?”

Една сутрин баща ми ме намери разплакана в кухнята.

– Мари, не можеш да носиш всичко сама – каза тихо той. – Понякога мъжете просто не разбират…

– Но това е нашето дете! Как може да ме изгони? – избухнах аз.

– Може би му трябва време… или може би просто не е готов да бъде баща.

Думите му ме удариха като шамар. Не исках да вярвам, че Георги не е готов за това. Толкова години мечтаехме за дете! Но истината беше, че откакто Ани се роди, той се промени. Вечер се прибираше уморен и раздразнен, ядосваше се за най-малкото – разхвърляна играчка, недоизпита чаша чай. Все по-често спеше на дивана.

Една вечер телефонът иззвъня. Беше Георги.

– Как е Ани? – попита сухо.

– Добре е… Плаче по-малко вече.

– Кога ще се върнете?

– Не знам… Ти готов ли си да бъдеш баща?

Настъпи дълга пауза.

– Не знам… Всичко ми идва в повече…

Затворих телефона със свито сърце. Седмиците минаваха бавно. Майка ми настояваше да остана колкото е нужно. Баща ми носеше плодове от пазара и се опитваше да ме развесели с истории от детството ми. Но аз усещах как между мен и Георги зее пропаст.

Един ден той дойде неочаквано. Стоеше на прага като чужд човек.

– Може ли да поговорим?

Седнахме в хола. Ани спеше в креватчето до нас.

– Мария… Съжалявам за онази нощ – започна той. – Просто… не знаех какво да правя. Всичко ме притисна – работата, парите, липсата на сън…

– А мен кой ме пита как съм? Аз също не спя! Аз също се страхувам! – гласът ми трепереше от гняв и болка.

– Знам… Просто… не съм очаквал да е толкова трудно.

– Никой не очаква! Но това е нашето дете! Не можеш просто да избягаш!

Той наведе глава.

– Моля те… дай ми още един шанс.

Погледнах го дълго. В очите му видях страх и несигурност, но и искрено желание да опита отново. Може би всички сме неподготвени за родителството. Може би никой не ни учи как да бъдем семейство, когато животът стане труден.

Върнахме се у дома след няколко дни. Георги започна да помага повече – сменяше памперси, люлееше Ани вечер, готвеше супа когато аз бях изтощена. Имаше моменти на напрежение, караници за дреболии, но вече знаехме какво можем да загубим.

Сега, когато Ани спи спокойно до мен, се питам: Колко жени преминават през това? Колко от нас са били сами в брака си? И дали някога ще спрем да се страхуваме да поискаме помощ?