Вечеря у дома: Историята на една любов, изпитана от предразсъдъци и очаквания

– Иване, пак ли той ще носи китайска храна? – гласът на Мария прониза въздуха в хола ми като игла през балон. Стоях до масата, държейки пластмасовите кутии, които Владо току-що беше оставил. Усетих как бузите ми пламват, а ръцете ми леко треперят.

– Да, Владо ще донесе вечерята – отвърнах тихо, опитвайки се да не издам раздразнението си.

– Е, поне този път да не е само ориз със зеленчуци! – намеси се и Петър, а останалите избухнаха в смях.

В този момент Владо влезе с усмивка, която бързо угасна, щом усети атмосферата. Погледна ме въпросително, но аз само свих рамене. Седнахме около масата, а аз се опитвах да не обръщам внимание на подмятанията. Но думите им вече бяха заседнали като трън в съзнанието ми.

След вечерята, когато всички си тръгнаха, Владо остана да ми помогне с почистването. Мълчахме дълго, докато миехме чиниите. Най-накрая той прошепна:

– Знаеш ли, Ивана… Понякога се чудя дали изобщо ме приемат сериозно.

Сърцето ми се сви. Не знаех какво да кажа. Истината беше, че и аз се чудех същото. Приятелите ми винаги са били критични към него – не защото е лош човек, а защото не отговаря на представите им за „идеалния мъж“. Владо работеше като куриер и често носеше храна от ресторанта, където доставяше. Не можеше да си позволи скъпи подаръци или вечери в лъскави заведения. Но винаги беше до мен – с внимание, с грижа, с обич.

– Не знам… – отвърнах колебливо. – Понякога и аз се чувствам объркана.

Той остави чинията и ме погледна право в очите:

– Ако не ти стига това, което мога да ти дам… кажи ми.

В този момент усетих как сълзите напират. Не исках да го нараня. Не исках да се отказвам от него заради чужди думи. Но тежестта на очакванията беше огромна.

На следващия ден Мария ми писа:

„Мисля, че заслужаваш повече. Не ти ли омръзна всеки път той да идва с евтина храна? Поне веднъж да те изведе някъде!“

Петър също не пропусна:

„Виждаш ли как всички ти завиждат заради него? Или просто не искаш да признаеш, че можеш по-добре?“

Думите им ме разкъсваха отвътре. Започнах да се питам дали наистина заслужавам повече или просто съм твърде страхлива да поискам това, което имам нужда. Вечерта седнах срещу Владо и му казах всичко – за шегите, за съмненията си, за страха си да не го изгубя.

Той ме изслуша мълчаливо. После хвана ръката ми:

– Ивана, аз не мога да ти обещая лукс. Мога само да ти дам себе си. Ако това не ти стига…

– Не казвай така! – прекъснах го през сълзи. – Аз… аз просто…

– Просто какво? – попита той тихо.

– Просто искам да спрем да живеем според чуждите очаквания! – извиках почти истерично.

Той ме прегърна силно. За първи път от месеци почувствах истинска сигурност.

Но проблемите не свършиха дотук. Майка ми също започна да намеква:

– Иване, мисли за бъдещето си! Как ще живеете само с неговата заплата? Ами ако имате деца?

Всяка вечер се прибирах у дома с усещането, че вървя по въже над пропаст. Владо усещаше напрежението и ставаше все по-затворен. Започна да работи допълнително, да взима повече смени. Виждах го все по-рядко.

Една вечер се прибра уморен и почти не говореше. Седнах до него на дивана.

– Владо… така не можем повече.

Той въздъхна тежко:

– Знам. Но какво друго мога да направя? Ако не работя повече, няма как да ти осигуря това, което всички очакват.

– А ако просто сме щастливи с това, което имаме? – прошепнах.

Той ме погледна уморено:

– Можеш ли?

Замислих се дълго тази нощ. Приятелите ми продължаваха да ме убеждават, че заслужавам повече; майка ми настояваше за сигурност; Владо се бореше със себе си и с моите страхове.

Една сутрин се събудих и реших – ще избера себе си и човека до мен, а не чуждите представи за щастие. Поканих приятелите си на вечеря у дома – този път аз сготвих българска мусака и салата шопска. Владо донесе любимата си боза от кварталната фурна.

Когато всички седнахме на масата, казах твърдо:

– Това е нашият дом и нашият живот. Ако ви харесва – добре дошли сте винаги. Ако не – ще ви липсваме.

Настъпи тишина. Мария ме погледна изненадано; Петър сви рамене. Но аз вече знаех какво искам.

Днес живея с Владо в малък апартамент под наем в Люлин. Не е луксозно, но е нашето място. Понякога още чувам ехото на чуждите гласове в главата си, но вече не им позволявам да определят живота ми.

Питам се: Колко често позволяваме на другите да ни казват какво заслужаваме? А кога най-сетне ще започнем сами да избираме щастието си?