Вила за тях, ипотека за нас – Моята битка за дом и семейство в сянката на богатите тъщи и тъст

– Пак ли ще закъснееш, Иване? – гласът на жена ми Елена трепери по телефона, докато аз стоя пред банкомата и гледам как остатъкът по сметката ни се топи като сняг през март.

– Ще се опитам да не закъснея, но шефът ме задържа. – Лъжа я. Истината е, че просто не искам да се прибирам. Не искам да видя разочарованието в очите ѝ, когато ѝ кажа, че пак няма да можем да си позволим нови обувки за малкия Петърчо.

В същото време телефонът ми вибрира от ново съобщение – този път от тъста ми, господин Георгиев: „Ще дойдете ли утре на вилата? Купихме нов басейн.“

Вилата. Тяхната гордост. Три етажа, басейн, барбекю, градина с рози. А ние? Ние имаме двустаен апартамент в „Люлин“ с ипотека за още 27 години. Всяка вечер броя стотинките за хляб и мляко, докато те обсъждат къде ще почиват това лято – Гърция или Италия.

– Иванеее! – Елена ме чака на прага, когато най-сетне се прибирам. Очите ѝ са подпухнали. – Петърчо пак кашля. Трябва да го заведем на лекар, а нямаме пари за частен преглед.

– Ще измисля нещо – казвам и я прегръщам. Но тя се отдръпва.

– Не мога повече така! Виждаш ли как живеят нашите? Защо не поискаш помощ от татко?

– Не мога! – избухвам. – Не искам да съм им длъжен! Не искам синът ми да расте с усещането, че всичко му е дадено наготово!

Тя се разплаква. Аз излизам на балкона и запалвам цигара. Гледам светлините на София и се чудя кога се превърнах в този човек – човек, който се страхува да се прибере у дома.

На следващия ден сме на вилата. Госпожа Георгиева ни посреща с усмивка и подава на Петърчо огромна кутия с играчки.

– Защо не останете тук през уикенда? – предлага тя. – Ще ви е по-лесно, а и детето ще си почине.

Поглеждам Елена – очите ѝ светят от надежда. Аз усещам как гневът ми кипи под кожата.

На вечеря господин Георгиев ме поглежда строго:

– Иван, знам, че не ти е лесно. Но защо не приемеш помощ? Можем да ви дадем пари за нов апартамент.

– Благодаря, но ще се справим сами – казвам през зъби.

– Глупав си! – отсича той. – Гордостта ти ще съсипе семейството ти!

Елена мълчи. Петърчо играе с новите си играчки. Аз усещам как между мен и жена ми зейва пропаст.

Връщаме се у дома. Тишината между нас е по-плътна от всякога. На следващата сутрин Елена ми казва:

– Мисля да остана при нашите с Петърчо за известно време. Там поне няма да се тревожа за всичко.

Светът ми рухва. Оставам сам в празния апартамент, слушам ехото на стъпките им по стълбите и се чудя дали гордостта ми струва повече от семейството ми.

Минават дни. Работя до късно, спя малко, ям още по-малко. Всяка вечер гледам снимката на Елена и Петърчо и си задавам един и същи въпрос: „Достоен ли съм за тях?“

Една вечер Елена ми звъни:

– Иван, татко пак настоява да ни помогне. Моля те, помисли за нас!

– А ти помисли за мен! – отвръщам ядосано. – Как ще гледаш на мен, ако приема?

– Като на човек, който обича семейството си повече от гордостта си…

Затварям телефона и плача като дете. За първи път от години.

На следващия ден отивам при господин Георгиев. Седим един срещу друг в кабинета му сред книги и скъпи пури.

– Готов ли си да приемеш помощта ми? – пита той.

– Не знам… – признавам. – Страх ме е да не загубя себе си.

Той въздъхва:

– Понякога най-голямата сила е да поискаш помощ, Иванe.

Излизам от къщата му с усещането, че съм оставил част от себе си там.

Вечерта Елена се връща у дома с Петърчо. Прегръщаме се дълго. Не говорим много, но знаем, че трябва да намерим път един към друг.

Седя до прозореца и гледам как дъждът барабани по стъклото. В ума ми ехти един въпрос:

„Колко струва спокойствието? И кога гордостта се превръща в пречка пред любовта?“