Вилата на мечтите и разбитото сърце: Една българска история за дом, любов и разочарование

– Не мога повече, Стефане! – гласът на Мария отекна в празната дневна, където слънцето се опитваше да пробие през тежките завеси. Стоях до прозореца, стиснал чашата с кафе толкова силно, че се страхувах да не я счупя. Тя стоеше срещу мен, с ръце в джобовете на халата си, очите ѝ пълни с умора и отчаяние.

– Какво значи това? – прошепнах, макар че отдавна усещах, че нещо в нас се е счупило. Вилата, която построихме с толкова труд и мечти, сякаш беше станала твърде голяма за двама души, които вече не знаят как да говорят един с друг.

Всичко започна преди три години. След години на спестявания и безкрайни компромиси, най-накрая купихме парцел в Бистрица. Идеята беше да избягаме от шума на София, да имаме градина, в която децата ни да играят – макар че децата така и не дойдоха. Мария рисуваше планове по салфетки, аз се карах с майсторите за всяка тухла. Беше трудно, но вярвах, че когато всичко приключи, ще бъдем щастливи.

– Стефане, ти не разбираш! – Мария се разплака. – Мислех си, че новият дом ще ни сближи. А той само ни отдалечи.

В този момент си спомних всички онези вечери, когато се прибирах уморен от работа и намирах Мария сама на верандата, загледана в планината. Опитвах се да говоря с нея за бъдещето, а тя все повече се затваряше в себе си. Майка ми настояваше да се местим по-близо до тях в Люлин – „Там ще сте си сред хората“, казваше тя. Но аз исках тишина. Мария искаше семейство.

– Защо не ми каза по-рано? – попитах я с глас, който едва познах като свой.

– Казвах ти! – извика тя. – Но ти беше зает с плочките, с оградата, с това какво ще кажат съседите. А аз… аз просто исках да сме заедно.

В този момент телефонът ми иззвъня. Беше баща ми. „Стефане, пак ли се карате?“, попита той без поздрав. „Майка ти е притеснена.“

– Всичко е наред – излъгах механично.

Но нищо не беше наред. Вечерите минаваха в тишина. Понякога Мария излизаше да спи при сестра си в Младост. Аз оставах сам във вилата – слушах как дъждът барабани по покрива и се чудех кога точно сме се изгубили един друг.

Една неделя майка ми дойде неканена. Донесе баница и започна да подрежда кухнята така, както тя смяташе за редно.

– Тази къща е прекалено голяма за вас двамата – каза тя строго. – Защо не помислите за дете? Или поне куче?

Мария я изгледа студено и излезе навън. Аз останах между двете жени – едната искаше да върне времето назад, другата мечтаеше за нещо ново, което аз не можех да ѝ дам.

Скоро започнахме да се караме за всичко – кой ще полее цветята, кой ще плати сметките, защо не сме поканили приятели на гости. Веднъж чух Мария да говори по телефона:

– Не знам дали има смисъл повече… Може би просто трябва да си тръгна.

Сърцето ми се сви. Опитах се да я спра – купих ѝ цветя, заведох я на вечеря в любимото ѝ заведение в центъра. Но тя беше далечна, усмивката ѝ изчезваше все по-бързо.

Една вечер седнахме на верандата. Въздухът миришеше на липа и прясно окосена трева.

– Стефане – каза тя тихо, – мисля да замина при сестра ми за известно време. Трябва да помисля какво искам.

Не я спрях. Само кимнах и гледах как светлините на София трепкат в далечината.

След като Мария си тръгна, вилата стана още по-празна. Майка ми идваше по-често, носеше супа и съвети. Баща ми мълчеше тежко. Съседите ме гледаха със съжаление.

Започнах да прекарвам повече време в градината – копаех лехи, садях домати, но нищо не растеше както трябва. Една вечер седнах сам на верандата и си помислих: „Какво е домът без хората вътре?“

Мария не се върна. След няколко месеца получих писмо от нея – кратко, студено: „Стефане, прости ми. Не мога повече.“

Вилата остана моя – голяма, красива и пуста. Понякога чувам ехото на гласа ѝ в коридорите или си представям как децата ни тичат по стълбите. Но това са само сенки на мечти.

Сега стоя тук и се питам: Дали щяхме да бъдем щастливи, ако бяхме останали в малкия апартамент? Дали домът е мястото или хората? Кажете ми вие – какво прави един дом истински дом?