Винаги бях до сестра ми. Но когато аз имах нужда, тя нямаше време за мен.

– Халина, не мога сега. Имам работа. – Гласът на сестра ми Марияна беше студен, почти раздразнен. Стоях в коридора на панелката си в Люлин, с телефона притиснат до ухото, а сърцето ми се свиваше от болка. Не можех да повярвам, че това са думите на човека, за когото винаги бях готова да дам и последната си риза.

Цял живот бях „голямата сестра“. Още от малка мама ми повтаряше: „Халина, ти си по-голямата, трябва да се грижиш за Марияна.“ И аз го правех. Когато беше болна, аз ѝ носех чай и я завивах през нощта. Когато я тормозеха в училище, аз се карах с момчетата от нейния клас. Когато баща ни почина внезапно, аз оставих университета, за да работя и да помагам на мама и на нея.

Марияна винаги беше по-нежна, по-ранима, по-обичана от всички. Аз бях тази, която трябваше да бъде силна. Когато тя се омъжи за Петър и се премести в Пловдив, пак аз бях тази, която ѝ помагаше с преместването, с децата, с всичко. Дори когато мъжът ѝ я напусна заради друга жена и тя се върна при мама със сина си, пак аз бях до нея – носех пари, храна, гледах детето ѝ, докато тя търсеше работа.

Годините минаваха. Аз останах сама – така и не намерих човек, с когото да споделя живота си. Работех като счетоводителка в малка фирма, а вечерите прекарвах пред телевизора или с книга. Единствената ми радост беше да виждам племенника си Даниел как расте и да помагам на Марияна.

Но тази зима всичко се промени. Получих инсулт. Беше внезапно – една сутрин просто не можех да стана от леглото. Лежах в болницата две седмици, а след това лекарите казаха, че ще ми трябва помощ у дома поне месец-два.

Първият човек, на когото се обадих, беше Марияна.

– Моля те… – гласът ми трепереше. – Имам нужда от теб. Не мога сама…

– Халина, разбирам те – каза тя сухо. – Но имам толкова много работа… Даниел е в 12 клас, трябва да го подготвям за матурите… А и знаеш, че шефът ми не ми дава отпуска…

– Само няколко дни… – прошепнах отчаяно.

– Не мога! – почти извика тя. – Не разбираш ли? Не мога!

Затвори телефона. Седях дълго време в тъмната стая и гледах в стената. В главата ми кънтяха думите ѝ: „Не мога! Не мога!“

В следващите дни се опитах да се справя сама. Съседката леля Сийка ми носеше хляб и мляко от магазина. Племенникът ми Даниел дойде веднъж – донесе ми лекарства и каза: „Мама е много заета…“ После повече не го видях.

Мама почина преди три години. Ако беше жива, сигурно щеше да ни събере двете и да ни накара да се разберем. Но сега бях сама – за първи път в живота си истински сама.

Вечерите бяха най-тежки. Лежах в леглото и си спомнях всички онези моменти, когато Марияна имаше нужда от мен – как тичах през нощта до аптеката заради нея; как ѝ давах последните си пари; как я утешавах след развода ѝ; как гледах болното ѝ дете… А сега тя нямаше време за мен.

Една вечер телефонът звънна. Беше Марияна.

– Как си? – попита тя с равен тон.

– По-добре съм – излъгах. – Справям се.

– Радвам се… Чух, че леля Сийка ти помага…

– Да.

Настъпи тишина.

– Знаеш ли… – започна тя плахо. – Не искам да се караме… Просто… животът ми е толкова труден напоследък…

– На всички ни е труден – прекъснах я аз. – Но когато ти имаше нужда от мен, аз винаги бях там.

– Знам… – прошепна тя. – Съжалявам.

Затворих телефона без да кажа нищо повече.

След няколко дни получих писмо от нея. Вътре имаше снимка на нас двете като деца – усмихнати, прегърнати на двора пред блока. На гърба беше написала: „Прости ми.“

Държах снимката дълго време в ръцете си. Сълзите ми капеха по нея. Спомних си мама – как винаги казваше: „Семейството е най-важното.“ Но дали е така? Дали трябва винаги да прощаваме? Или понякога трябва да поставим граница?

Сега вече мога сама да ставам от леглото. Леля Сийка още идва понякога на кафе. Марияна не съм виждала от месеци.

Питам се: Колко струва прошката? И дали някога ще мога пак да ѝ вярвам така, както преди?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да простите?