Винаги вярвах, че имам истинска приятелка: Докато не чух, че съм била просто удобно решение

— Не мога повече така, Мария! — гласът на Даниела трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стояхме в малката ѝ кухня в Люлин, а между нас на масата стояха две недопити кафета и купчина неизречени думи. — Винаги, когато имаш нужда от нещо, звъниш. Когато аз съм зле, ти си заета.

Сърцето ми се сви. Не очаквах този разговор. Не и от нея. Даниела беше човекът, с когото споделях всичко — от първите трепети по момчета в гимназията до най-големите си провали на работа. С нея се смеехме до сълзи, разхождахме се из Борисовата градина, обсъждахме мечти и страхове. Винаги съм вярвала, че приятелството ни е истинско. Че сме си опора.

— Какво говориш? — прошепнах. — Та нали винаги сме били една за друга?

Тя се засмя горчиво:

— Били сме? Или аз съм била за теб? Помниш ли, когато баща ти се разболя и ти трябваше някой да те слуша с часове? Аз бях там. А когато майка ми влезе в болница, ти дори не дойде да ме видиш. Изпрати ми едно съобщение: „Дръж се!“. Това беше всичко.

В този момент сякаш някой ме удари по лицето. Спомних си онзи ден — бях затрупана с работа, шефът ми беше побеснял заради някакъв отчет, а вечерта трябваше да гледам племенника си. Но… наистина ли не можех да намеря време за нея? Или просто не исках да се сблъскам с чуждата болка?

— Не е вярно… — опитах се да се защитя. — Просто тогава всичко ми дойде в повече.

— На всички ни идва в повече! — прекъсна ме тя. — Но аз винаги намирах време за теб. Защото те смятах за приятелка. А ти… ти ме използваше като удобно рамо.

Мълчах. Не знаех какво да кажа. В главата ми се въртяха спомени: как тя идваше посред нощ до нас, когато имах паник атаки; как ми носеше супа, когато бях болна; как ми помагаше да се преместя, когато се разделих с Петър. А аз? Кога последно направих нещо за нея?

— Може би си права… — признах тихо. — Но това не значи, че не те ценя.

Тя поклати глава:

— Понякога хората обичат идеята за приятелство повече от самия човек срещу тях.

Тези думи ме пронизаха. Върнах се мислено години назад — в гимназията, когато всички ме отбягваха заради слухове, които някой беше пуснал за мен. Само Даниела остана до мен. После студентските години — тя беше първата, която ми честити дипломирането, първата, която ми подаде ръка, когато останах без работа.

— Какво искаш да направим сега? — попитах плахо.

— Искам да си дам почивка от теб — каза тя твърдо. — Искам да разбера дали изобщо знаеш какво е да си приятелка.

Излязох от апартамента ѝ като в транс. Вървях по улиците на Люлин и се чудех кога всичко се обърка. Защо не забелязах сигналите? Защо винаги поставях себе си на първо място?

В следващите седмици животът ми стана по-тих и по-сив. Нямаше я Даниела да ми праща смешни снимки или да ме кани на кино. Колегите в офиса бяха просто колеги — никой не питаше как съм наистина. Семейството ми беше далеч — родителите ми живееха във Видин, а брат ми работеше в Германия.

Една вечер седнах сама в любимото ни кафене на „Шишман“. Поръчах си капучино и гледах през прозореца как дъждът мокри паветата. До мен на масата седеше млада жена с приятелка — смееха се шумно, споделяха си тайни. Усетих как очите ми се пълнят със сълзи.

В този момент телефонът ми изписука: „Мария, липсваш ми.“ Беше от Даниела.

Сърцето ми подскочи. Написах ѝ: „И ти ми липсваш. Може ли да поговорим?“

Срещнахме се след два дни в парка „Заимов“. Седнахме на пейка под стара липа.

— Мислих много през тези седмици — започнах аз. — Разбрах, че съм била егоистка. Че съм приемала присъствието ти за даденост.

Тя кимна:

— И аз мислих много. Истината е, че и аз понякога съм очаквала твърде много от теб. Може би приятелството ни е било удобно и за двете.

Погледнах я през сълзи:

— Искам да опитаме отново. Но този път — истински.

Тя се усмихна леко:

— Ще опитаме. Но трябва да се научим да слушаме една друга.

Прегърнахме се дълго и силно. Знаех, че няма да е лесно да възстановим доверието помежду си. Но за първи път от години почувствах надежда.

Сега често се питам: Колко често приемаме хората до себе си за даденост? Колко често забравяме, че приятелството е грижа и усилие? Може би всички имаме нужда понякога да чуем истината за себе си…