Виновна ли съм, че внукът ми се разболя?

– Мамо, сигурна ли си, че ще се справиш? – гласът на сина ми Борис трепереше леко, докато ми подаваше малкия Даниел.

– Борисе, гледала съм теб и сестра ти, когато бяхте по-малки от него. Не се тревожи, изведете се с Мария, аз ще се погрижа за Даниел – усмихнах се, опитвайки се да скрия притеснението си. Вече не бях толкова млада и енергична, но любовта към внука ми ми даваше сили.

Мария ме прегърна бързо и прошепна:

– Ако има нещо, звъни веднага. Дани е малко кисел днес, но сигурно е от зъбките.

Кимнах уверено, макар че забелязах леката му отпадналост. След като затворих вратата след тях, седнах на килима до Даниел. Той държеше плюшеното си мече и ме гледаше с големите си кафяви очи.

– Ела при баба, слънчице – казах тихо и го прегърнах. Усетих, че е топъл, но реших, че е от играта. Започнахме да редим кубчета, а аз си мислех за младостта си – как тичах след Борис из двора на панелката в Люлин, как се карахме за дреболии и после се смеехме до сълзи.

Час по-късно Даниел започна да мрънка. Погледнах го – бузките му бяха зачервени, а челото – влажно. Сложих ръка на врата му. Гореше. Измерих температурата – 38.7.

Паниката ме заля като студен душ. Какво да правя? Да звънна ли на Борис? Ами ако прекъсна вечерята им? Може би е просто настинка…

– Бабо, боли ме… – проплака Даниел и ме прегърна силно.

Сърцето ми се сви. Спомних си как майка ми ме караше да пия чай с мед и лимон при всяко неразположение. Реших да направя същото. Сложих му компрес на челото и му дадох вода. Температурата не спадаше.

Часовете минаваха бавно. Даниел заспа неспокойно на дивана, а аз седях до него и броях минутите. Всяко негово покашляне ме караше да подскачам.

Към полунощ Борис и Мария се прибраха. Още щом прекрачиха прага, Мария забеляза нещо нередно.

– Какво става? Защо е толкова блед?

– Температурата му е висока… Опитах всичко… – гласът ми трепереше.

Мария веднага грабна термометъра.

– 39! Защо не ни се обади?!

Борис ме погледна разочаровано:

– Мамо, трябваше да ни кажеш! Може да е грип или нещо по-сериозно!

Сълзите ми потекоха без да мога да ги спра.

– Не исках да ви развалям вечерта… Мислех, че ще мине…

Мария ме изгледа студено:

– Това не е детска игра! Той е нашето дете!

В този момент се почувствах най-лошата баба на света. Вината ме задушаваше. Прекарах нощта сама в кухнята, слушайки приглушените гласове от детската стая.

На сутринта Борис дойде при мен.

– Мамо… Знам, че си искала най-доброто. Но трябваше да ни кажеш веднага. Дани има вирусна инфекция. Ще се оправи, но можеше да стане по-лошо.

Погледнах го през сълзи:

– Прости ми… Страхувах се да не ви разочаровам…

Той ме прегърна силно:

– Не си виновна напълно. Просто друг път ни звънни веднага. Всички грешим.

Дни наред Мария беше хладна с мен. Виждах я как ме гледа с недоверие всеки път, когато доближа Даниел. Болеше ме повече от всичко друго.

Една вечер тя дойде при мен в кухнята.

– Знаеш ли… И аз съм правила грешки като майка – каза тихо. – Просто се изплаших ужасно за него.

Погледнах я умолително:

– Ще ми простиш ли някога?

Тя кимна и сложи ръка на рамото ми:

– Важното е, че го обичаш. Но друг път – без компромиси със здравето му.

Оттогава внимавам повече от всякога. Но все още нося тази вина в себе си – дали не разочаровах семейството си завинаги? Или любовта ни ще ни помогне да преодолеем всичко?

Понякога се питам: заслужавам ли втори шанс като баба? А вие как бихте постъпили на мое място?