Влюбих се след шейсетте. А синът ми ме нарече „наивна старица“

– Мамо, ти сериозно ли? На шейсет и две години си, а се държиш като наивна старица! – думите на сина ми Петър отекнаха в малката ми кухня, сякаш някой беше изпуснал чиния на плочките. Стоях срещу него, с ръце, стиснати около чашата чай, и се чудех как да му обясня нещо, което самата аз не разбирах напълно.

Не планирах да се влюбвам. Особено не след всичко, което преживях – разводът с баща му преди двайсет години, самотните вечери с книги и телевизия, работата в отдел „Кадри“ в една софийска фирма, където всички ме знаеха като „госпожа Мария от човешки ресурси“. Винаги подредена, винаги точна, винаги с костюм и лек грим. Никой не подозираше колко празно може да бъде едно сърце, когато всички очакват от теб само да си „стабилната Мария“.

А после дойде той – Стефан. Новият счетоводител. Седеше винаги леко прегърбен над бюрото си, с очила на върха на носа и онзи особен поглед, който сякаш виждаше повече от цифрите. Първо ме заговори за някакъв документ, после започнахме да обядваме заедно в малката кухня на офиса. Разказваше ми за младостта си във Варна, за внучката си, която живее в Германия. Аз му разказвах за Петър – колко трудно беше да го отгледам сама, как се гордея с него, макар че рядко го виждам.

Един ден Стефан ме покани на театър. Не бях ходила от години. Сложих роклята, която пазех за „специални случаи“, и за първи път от много време се почувствах жива. След представлението вървяхме по булеварда и той хвана ръката ми. Не казах нищо – просто позволих на сърцето си да тупти по-силно.

Така започна всичко. Срещахме се след работа, разхождахме се из Борисовата градина, пиехме кафе в малки квартални кафенета. Смеехме се на глупави шеги и понякога просто мълчахме заедно. За първи път от години не се чувствах невидима.

Когато реших да кажа на Петър, очаквах разбиране. Или поне малко радост заради мен. Вместо това получих студенината на стената между нас.

– Мамо, този човек сигурно те използва! Как можеш да вярваш на някого на тази възраст? – гласът му беше остър като нож.

– Петре, аз съм щастлива – прошепнах. – Не съм била така от години.

– Щастлива? На шейсет и две? Моля те! Хората ще ти се смеят! – той стана рязко и тресна вратата след себе си.

Седях дълго сама онази вечер. Спомних си как преди години Петър беше малко момче и идваше при мен със сълзи в очите, когато някой го беше обидил в училище. Прегръщах го и му казвах: „Не слушай другите, важно е какво чувстваш ти.“ А сега той беше този, който ме караше да се срамувам от чувствата си.

Дните минаваха тежко. На работа се преструвах, че всичко е наред. Стефан усещаше болката ми и една вечер ме попита:

– Мария, струва ли си да се отказваш от себе си заради мнението на другите? Дори да са ти близки?

Не знаех какво да отговоря. Обичах Петър повече от всичко, но не исках да се откажа от единственото нещо, което ме караше да се чувствам млада.

Седмица по-късно Петър дойде у дома неочаквано. Беше донесъл любимите ми рози – знак, че иска да говорим.

– Мамо… извинявай – каза тихо. – Просто… страх ме е да не те наранят. Ти си ми всичко.

Погалих го по косата – както когато беше малък.

– Знам, че ме обичаш. Но трябва да ми позволиш да бъда щастлива по моя начин.

Той кимна бавно. Не беше напълно съгласен, но поне вече не беше гневен.

Стефан остана до мен през всичките тези месеци – търпелив, нежен и истински. Понякога още усещам погледите на съседките или чувам шепота им по стълбите: „Виж я тая Мария… На тия години любов й се приискала!“ Но вече не ми пука толкова.

Сега седя до прозореца с чаша чай и гледам как слънцето залязва над София. Мисля си: Защо хората вярват, че любовта има възраст? И кой има право да ни казва кога сме твърде стари за щастие?

А вие как бихте постъпили на мое място?