Всичко, което е твое, остава твое: Изповед за наследството, семейството и предателството

– Не може така, Мария! Това не е само твое! – гласът на чичо ми Георги отекна в малката кухня, където миришеше на изстинал фасул и стари спомени. Стоях до прозореца, стиснала писмото от нотариуса, а ръцете ми трепереха. Беше минал само месец от катастрофата, която отне родителите ми, а вече се чувствах като натрапник в собствения си дом.

– Мамо и татко ми оставиха всичко – прошепнах, но думите ми се изгубиха сред тежкия въздух. Леля Станка се престори, че не ме чува. Тя вече беше започнала да разпределя мебелите – „Този скрин е на баба ти, той е за мен!“, „Килимът от хола ще го вземе Иван.“

Селото ни – малко, сгушено в полите на Стара планина – беше свикнало с такива истории. Но когато се случи на теб, болката е по-остра от всяка клюка. Всяка сутрин се будех с мисълта, че трябва да защитя не само тухлите и керемидите, а и спомените си. Тук бях научила да чета, тук мама ме лекуваше с чай от мащерка, тук татко ме учеше да цепя дърва.

– Мария, не бъди глупава – намеси се братовчед ми Петър. – Ти си сама. Как ще поддържаш всичко това? По-добре го продай и си живей живота в града.

Погледнах го. В очите му нямаше съчувствие, само нетърпение. Знаех, че всички чакат да се откажа. Да им оставя къщата, двора с ябълките, лозето зад плевнята. Но аз не можех. Не и след всичко преживяно.

Вечерта седнах пред огнището и разлистих стария албум. Снимки на мама с престилка, татко с усмивка до старата Лада. Сълзите ми капеха по пожълтелите страници. „Какво бихте направили вие?“, питах ги наум. „Да се боря ли или да пусна всичко?“

На следващия ден дойде адвокатът – господин Димитров от Троян. Прегледа документите и каза:

– Всичко е изрядно. Родителите ви са ви оставили къщата и имота. Но роднините могат да оспорят завещанието.

– Ще го направят – прошепнах аз.

– Ще бъде тежко – кимна той. – Ще има приказки, ще има обиди.

Така и стана. След седмица цялото село знаеше за скандала. Леля Станка разказваше как съм „забравила откъде съм тръгнала“, чичо Георги твърдеше, че съм „ненаситна“. Хората ме гледаха със съжаление или завист.

Една вечер братовчед ми Петър дойде пиян:

– Мария, ти не заслужаваш тази къща! Ти си градско момиче вече! Какво ще правиш тук? Ще гледаш кокошки ли?

– Това е моят дом! – извиках през сълзи. – Мама и татко са искали да остане в семейството!

– А ние какво сме? – изсъска той и тресна вратата.

Дните минаваха в напрежение. Не можех да спя. Сънувах родителите си – усмихнати, спокойни, сякаш нищо не се е случило. Сутрин ставах с тежест в гърдите.

Един ден получих писмо от съда – леля Станка и чичо Георги оспорваха завещанието. Започнаха разпити, свидетели, адвокати. Всяка дума беше като нож.

– Мария, защо не се откажеш? – попита ме веднъж съседката баба Пенка. – Защо ти е тази мъка?

– Защото това е всичко, което ми остана – отвърнах аз.

В съда леля Станка плачеше:

– Аз гледах майка ѝ като беше болна! Аз чистих двора! Не е честно!

Адвокатът ми показа снимки, документи, завещанието. Съдията слушаше търпеливо.

Месеци наред живях между София и селото. Работех дистанционно, но мислите ми бяха само за делото. Приятелите ми казваха да се откажа:

– Мария, това са само тухли и земя! Животът е пред теб!

Но аз не можех да забравя последните думи на майка ми: „Пази дома ни, Марийче.“

Накрая съдът отсъди в моя полза. Къщата и имотът останаха мои. Роднините ме намразиха още повече. Никой не дойде на Гергьовден да празнуваме заедно както преди.

Седях сама на двора под цъфналата ябълка и се питах: „Струваше ли си? Домът ли е тухли и керемиди или хората вътре?“

Понякога нощем чувам гласа на майка ми: „Всичко, което е твое, остава твое.“ Но понякога си мисля – дали не изгубих повече, отколкото спечелих?

А вие какво бихте направили? Бихте ли се борили за наследството или за мира в душата си?