Всичко остана за нея, а на мен – само една кутия със стари снимки: История за изгубената сестра

– Не може така, Мария! Не може всичко да остане само за теб! – гласът ми трепереше, а в очите ми пареха сълзи, които се опитвах да скрия. Стоях в хола на братовия апартамент, където още миришеше на неговия одеколон и на старите му книги. Мария стоеше срещу мен с ръце на кръста и ме гледаше така, сякаш съм натрапник в собствения си живот.

– Така е по закон, Елена. Всичко е уредено. – Гласът ѝ беше студен като зимен вятър. – Ако искаш нещо за спомен, вземи си тази кутия със снимки. Другото ще го уредя с нотариуса.

Погледнах към кутията. Беше стара, с избелели ъгли и надраскан капак. Вътре – снимки от детството ни: аз и брат ми – Димитър – на плажа в Несебър, двамата пред бабината къща в Копривщица, усмихнати, с кални колене и слънчеви лунички. Стиснах я до гърдите си, сякаш държах последния остатък от миналото.

– Ти знаеш ли изобщо какво значеше той за мен? – прошепнах. – Той беше всичко…

Мария не отговори. Обърна се и започна да събира някакви документи от масата. В този миг осъзнах – вече не съм част от този дом. Не съм част от нищо.

Излязох на стълбището с кутията в ръце. Вратата се затвори зад мен с глух трясък. Сякаш някой затвори последната страница на нашата семейна история.

Вървях по улиците на София като сянка. Хората ме заобикаляха, забързани към своите животи. Аз нямах накъде да бързам. Прибрах се в малкия си апартамент в „Люлин“, седнах на пода и разпилях снимките около себе си. Всяка снимка беше като рана – напомняне за времето, когато бяхме семейство.

Спомних си как Димитър ме защитаваше от по-големите деца в училище. Как ме учеше да карам колело в парка „Западен“. Как вечер се смеехме на глупави шеги, докато майка ни ни караше да си лягаме рано. А сега? Сега всичко беше останало само спомен.

Телефонът ми звънна. Беше майка ни.

– Елена, как си?

– Не знам… – гласът ми беше пресипнал.

– Не се карай с Мария. Знаеш я каква е…

– Мамо, тя ме изтри! Все едно никога не съм била част от този живот!

– Не всичко е пари и вещи…

– Не е въпросът в парите! Въпросът е, че ме няма! Че никой не ме вижда! – извиках през сълзи.

Майка замълча дълго.

– Знам, мило… И аз се чувствам така понякога.

Затворих телефона и се свих на кълбо сред снимките. За първи път осъзнах колко самотна съм станала след смъртта на Димитър. Семейството ни се беше разпаднало като стар вълнен пуловер – всеки дърпа нишката към себе си, докато не остане нищо.

Дните минаваха бавно. Мария не се обади повече. Майка ми идваше понякога, носеше домашни курабийки и мълчеше дълго преди да си тръгне. Аз работех по цял ден в една книжарница на „Пиротска“, а вечер се връщах при снимките и спомените.

Една вечер намерих писмо между снимките. Беше от Димитър – писано преди години:

„Ели,
Ако някога ме няма, помни – ти си най-важният човек в живота ми. Не позволявай никой да те кара да се чувстваш малка или излишна. Ти си моето семейство.“

Сълзите ми капеха върху хартията. Прочетох писмото десет пъти. После го сложих под възглавницата си и заспах с мисълта, че може би все още има някакъв смисъл да продължа напред.

С времето започнах да говоря повече с майка ми. Започнахме да ходим заедно до гроба на Димитър всяка неделя. Там, сред тишината на гробищния парк „Бакърена фабрика“, понякога срещах Мария. Тя винаги стоеше далеч от нас, сама със своята болка и винаги бързаше да си тръгне първа.

Един ден я настигнах до портата.

– Мария…

Тя спря, но не ме погледна.

– Защо го направи? Защо ме изтри така лесно?

Тя въздъхна тежко.

– Не знам… Може би защото ми беше по-лесно да не мисля за теб. Болеше ме твърде много.

– А мен? Мислиш ли, че мен не ме боли?

Мария се обърна към мен за първи път от месеци.

– Извинявай… Просто не знаех как да бъда с теб без него между нас.

Стояхме двете пред портата – две жени, останали без опората си, без мъжа, който ни е свързвал цял живот.

– Може би трябва да опитаме наново… – прошепнах.

Мария кимна едва забележимо и тръгна по пътя си.

Върнах се у дома и отворих кутията със снимките отново. Този път не плаках. Гледах лицата ни – моето и на Димитър – и си мислех: дали някога ще намеря сили да простя? Дали някога ще мога пак да бъда част от семейство?

Понякога се чудя: колко струва едно семейство? И кога човек спира да бъде част от него? Може ли една кутия със стари снимки да замени цял живот? Какво мислите вие?