Втората прошка: Историята на едно разбито приятелство

— Мария, моля те, изслушай ме! — гласът ми трепереше, а ръцете ми се потяха, докато стоях пред нея в тясната гримьорна на НДК. Навън дъждът барабанеше по прозорците, а вътре напрежението беше толкова гъсто, че можеше да се реже с нож. Тя не ме погледна, само продължи да си оправя косата пред огледалото, сякаш не съществувам.

— Какво още искаш да кажеш, Иване? — прошепна тя, без да вдига очи. — Не мислиш ли, че вече каза достатъчно?

Сърцето ми се сви. Вече месеци наред носех този товар — вината, срама, разочарованието от себе си. Всичко започна онази вечер на полуфинала на „България търси талант“, когато заради моята глупост и егоизъм провалих нашето изпълнение. Вместо да ѝ дам възможност да блесне с гласа си, както бяхме репетирали, аз реших да импровизирам и да изпея солото ѝ. Публиката ръкопляскаше, журито ни похвали, но Мария не каза нито дума след това. Само ме изгледа с онзи поглед, който никога няма да забравя — смесица от болка и предателство.

След шоуто опитах да ѝ се извиня. Писах ѝ съобщения, звънях ѝ, дори ходих до дома ѝ в Люлин. Майка ѝ ме посрещна на вратата и ми каза тихо: „Остави я на мира, момче.“ Оттогава Мария не ми проговори. В социалните мрежи започнаха слухове — че съм я изместил нарочно, че съм използвал приятелството ни за собствена изгода. Дори майка ми ме попита една вечер на масата: „Иване, ти наистина ли направи това? Не те познавам вече.“

Вкъщи атмосферата стана непоносима. Баща ми мълчеше и гледаше телевизия с часове. Сестра ми ме избягваше. Само баба ми се опитваше да говори с мен: „Всеки греши, чедо. Важното е да поискаш прошка.“ Но каква прошка, когато човекът отсреща не иска дори да те види?

Минаха седмици. Шоуто приключи, животът продължи — уж. Аз обаче останах там, в онази вечер на сцената, в онзи миг на предателство. Всяка сутрин се будех с мисълта за Мария и за това как съсипах не само нейния шанс, но и нашето приятелство.

Една вечер получих съобщение от продуцентката на шоуто: „Иване, ще има събиране на участниците за благотворителен концерт. Ще дойдеш ли?“ Знаех, че Мария ще бъде там. Сърцето ми се сви от страх и надежда едновременно.

В деня на концерта дъждът не спираше да вали. Влязох в НДК с усещането, че вървя към съдбовна среща. Видях Мария още във фоайето — беше обградена от други участници, но лицето ѝ беше сериозно. Събрах смелост и се приближих.

— Може ли да поговорим? — попитах тихо.

Тя ме изгледа дълго и накрая кимна към гримьорната.

И ето ме тук — за втори път моля за прошка.

— Мария… знам, че думите ми може би вече нищо не значат за теб. Но трябва да ти кажа още веднъж — съжалявам. Не знам какво ме прихвана онази вечер. Може би страхът… може би желанието да се докажа… Но ти не заслужаваше това. Ти беше най-добрият ми приятел и аз те предадох.

Тя най-сетне се обърна към мен. Очите ѝ бяха пълни със сълзи.

— Знаеш ли кое ме боли най-много? — прошепна тя. — Не това, че изпя солото ми. А че след това не намери сили да ми го кажеш в очите. Че избяга.

Погледнах я безпомощно.

— Страхувах се… — признах си. — Страхувах се да не те загубя напълно.

Тя въздъхна тежко.

— Може би вече съм те загубила… Но поне сега имаш смелостта да дойдеш и да ми го кажеш в очите.

Мълчахме дълго. Навън дъждът утихваше.

— Можем ли някога пак да бъдем приятели? — попитах тихо.

Тя поклати глава.

— Не знам… Може би ще мине време. Може би ще простя… Но никога няма да забравя.

Излязох от гримьорната със свито сърце, но и с някаква странна лекота. Бях направил всичко по силите си.

Вечерта след концерта седнах сам на пейка пред НДК и гледах как светлините угасват една по една. В главата ми кънтяха думите ѝ: „Може би ще простя… но никога няма да забравя.“

Колко струва едно приятелство? И може ли прошката наистина да излекува раните от предателството? Какво бихте направили вие на мое място?