Вяра срещу страха: Как намерих сили да се изправя срещу зет си

– Мамо, пак ли ще мълчиш? – гласът на дъщеря ми Елица трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стояхме в тясната кухня на панелката ни в Люлин, а зад стената се чуваше тежкото стъпване на Димитър. Всяка негова крачка беше като удар по сърцето ми. От години страхът беше станал мой спътник – страхът от неговия гняв, от думите му, от това, че ще нарани нея или мен.

Преди пет години Елица се омъжи за Димитър. Всички казваха, че е добър човек – работлив, сериозен, с „мъжка ръка“. Но още първата година разбрах истината. Виждах как дъщеря ми се прибира със зачервени очи, как избягва да говори за дома си. Когато веднъж я попитах дали всичко е наред, тя само сведе глава: „Добре съм, мамо.“

С времето започнах да забелязвам синините по ръцете ѝ. „Ударих се в шкафа“, казваше тя. Но аз знаех. Майчиното сърце усеща болката на детето си дори когато то мълчи. Опитвах се да говоря с нея, но тя все ме спираше: „Не се меси, мамо. Ще стане по-лошо.“

А аз мълчах. Мълчах от страх – страх да не я изгубя, страх да не предизвикам още по-голям гняв у Димитър. Всяка вечер се молех на Бог да ни даде сили. Започнах да ходя на църква всяка неделя, палех свещи и шепнех молитви за закрила.

Една вечер, когато Димитър беше пил повече от обикновено, дойде у нас и започна да крещи по Елица пред мен. „Ти си виновна за всичко! Ако не беше майка ти…“ – думите му бяха като камъни. Видях как ръката му се вдига и тогава нещо в мен се пречупи.

– Стига! – извиках с глас, който не познах. – Повече няма да позволявам да я нараняваш!

Димитър ме изгледа с презрение:

– Ти ли ще ми кажеш какво да правя? Това е моят дом!

– Не, Димитре – казах тихо, но твърдо. – Това е моето дете.

Той се приближи заплашително към мен, но аз не помръднах. За първи път не треперех пред него. В този миг усетих как вярата ми ме държи изправена – като невидима стена между мен и страха.

Елица стоеше до мен и плачеше безмълвно. Прегърнах я и ѝ прошепнах:

– Всичко ще бъде наред, мамо. Обещавам ти.

На следващия ден заведох Елица при психолог. Беше трудно – тя не искаше да говори, страхуваше се от реакцията на Димитър. Но аз бях до нея на всяка крачка. Започнахме да търсим помощ – от социалните служби, от полицията. В България често хората си затварят очите за такива неща – „Семейна работа е, не се меси“. Но аз вече не можех да мълча.

Съседите започнаха да шушукат зад гърба ни:

– Видя ли ги? Пак са викали полиция…

– Горката Елица… ама и майка ѝ е виновна, че го е допуснала.

Болеше ме от думите им, но знаех, че правя правилното нещо. Всяка вечер палех свещичка у дома и се молех: „Господи, дай ми сили.“

Димитър започна да идва по-рядко. Един ден дойде с букет цветя и поиска прошка:

– Сгреших… Моля ви, върнете ми я.

Погледнах го в очите и видях там само страх – страх да не остане сам, страх от това, което е направил.

– Прошката не е лесна, Димитре – казах му тихо. – Но първо трябва да простиш на себе си и да потърсиш помощ.

Той си тръгна безмълвно. Оттогава не сме го виждали често.

Минаха месеци. Елица започна работа в детска градина и малко по малко върна усмивката си. Аз продължих да ходя на църква и да се моля за мир в душата ѝ.

Понякога нощем още чувам гласа на Димитър в съня си и се будя с разтуптяно сърце. Но вече знам – страхът може да бъде победен само с любов и вяра.

Сега често си задавам въпроса: Колко майки още мълчат от страх? Колко деца страдат зад затворени врати? Може би ако споделя моята история, някой ще намери сили да проговори и да потърси помощ.

А вие? Бихте ли имали смелостта да се изправите срещу страха?