Вяра в мъглата: Моят път към истината с Иван

– Не мога повече така, Иван! – гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха дръжката на вратата така, сякаш от това зависеше животът ми.

Той стоеше срещу мен в малката ни кухня, с чашата кафе, която вече беше изстинала. Очите му бяха пълни с умора, но и с онова познато инатливо упорство, което някога ме беше привлякло. Сега обаче то ме задушаваше.

– Какво искаш да кажеш? – попита той тихо, почти шепнешком, сякаш се страхуваше да не събуди нещо чудовищно между нас.

Това беше началото на края. Или може би началото на нещо ново. Не знам. Но знам, че тогава, в онази мартенска вечер, когато навън дъждът блъскаше по прозорците на панелката ни в Люлин, аз осъзнах, че не мога повече да се лъжа.

Всичко започна преди година. Бяхме заедно от пет години – обикновена двойка, с обикновени мечти: ипотека за двустаен апартамент, евтини почивки на морето, неделни обяди при майка му в Банкя. Но нещо се промени. Иван започна да се прибира все по-късно. Телефонът му беше винаги с него, заключен с парола. Започнах да усещам хлад между нас – не онзи ежедневен хлад на умората, а ледена стена от тайни.

Една вечер, докато той спеше, не издържах. Взех телефона му и видях съобщения от някаква Мария. Сърцето ми се сви – не от ревност, а от страх. Страх, че всичко, което сме градили, се руши пред очите ми.

– Защо не ми каза? – попитах го на следващия ден.

– За какво?

– За Мария.

Той замълча. Погледна ме така, сякаш съм му чужда.

– Не е това, което си мислиш – каза накрая.

Но вече не вярвах. Започнаха скандали – тихи, задушаващи караници посред нощ, когато целият блок спеше. Майка ми усещаше всичко по гласа ми по телефона.

– Момиче мое, не се мъчи – казваше тя. – Ако не те уважава, няма смисъл.

Но аз не можех да си тръгна. Не исках да съм „поредната“, която се отказва. Ходех на работа като робот – влизах в офиса на булевард „Дондуков“, усмихвах се на колегите си и се преструвах, че всичко е наред. Вечер се прибирах в празния апартамент и плачех тихо под душа.

Една неделя отидох в църквата „Света Неделя“. Не бях стъпвала там от години. Запалих свещ и се помолих – не за Иван да се върне при мен, а за сила да разбера какво да правя.

– Господи, дай ми знак – прошепнах.

Седнах на една пейка и гледах как слънчевите лъчи проблясват през витражите. За първи път от месеци почувствах спокойствие. Вярата ми беше като тънка нишка – почти скъсана, но все още там.

На следващия ден Иван ми каза:

– Трябва да поговорим.

Седнахме един срещу друг на масата в кухнята. Той призна всичко – че е объркан, че не знае какво иска. Че Мария е просто бягство от проблемите ни.

– Не те обичам по същия начин – каза той тихо.

Светът ми се срина. Но някак си вече бях готова. Молитвата ми беше чута – не получих това, което исках, а това, от което имах нужда: яснота.

Последваха тежки дни. Майка ми дойде да спи при мен първата седмица след раздялата. Готвеше ми супа топчета и ме караше да излизам на разходки в парка „Западен“. Колежките ми носеха шоколад и ме канеха на кино. Но най-много ми помогнаха вечерите сама вкъщи – когато палех свещ и се молех за прошка: към себе си и към Иван.

Минаха месеци. Научих се да живея сама. Записах курс по рисуване в читалището до нас. Започнах да пътувам – сама до Пловдив, до морето през септември. Всяка неделя ходех в църквата и благодарях за силата да продължа напред.

Понякога срещам Иван по улиците на София. Усмихваме се неловко и продължаваме нататък. Не го мразя. Научих се да прощавам – и на него, и на себе си.

Сега знам: понякога най-голямата любов е тази към себе си. А вярата – дори когато е крехка като пролетна тревичка – може да ни изведе от най-дълбоката мъгла.

Чудя се… Колко от вас са били на ръба между прошката и болката? Как намирате сили да продължите напред?