Взех огромен заем за операцията на баща ми, а той ги проигра на хазарт

— Не мога да повярвам, че го правиш отново! — изкрещях аз, докато държах в ръцете си банковото извлечение, което току-що бях намерила в пощата. Сърцето ми биеше лудо, а в гърлото ми заседна буца. Баща ми седеше на дивана, с поглед вперен в телевизора, сякаш не ме чуваше.

— Какво искаш да кажеш, Мария? — промърмори той, без да ме поглежда.

— Знаеш много добре какво имам предвид! — гласът ми трепереше. — Взех заем от 20 000 лева за операцията ти! Ти каза, че ако не се оперираш веднага, ще умреш! А сега виждам разходи за „Слънчев бряг“, „Казино Роял“… Какво си направил с парите?

Той въздъхна тежко и най-накрая ме погледна. В очите му се четеше умора, но и нещо друго — срам или може би гняв.

— Мария, ти не разбираш… Аз… имах нужда да избягам малко. Всичко ми дойде в повече. Мислех, че ако спечеля нещо, ще мога да ти върна парите и да си платя операцията…

— Да избягаш?! — прекъснах го. — Това ли е твоето решение? Да проиграеш всичко? Аз съм затънала до уши в дългове заради теб! Мислиш ли изобщо за мен?

Той замълча. В този момент си спомних всички онези вечери, когато майка ми плачеше в кухнята, защото баща ми пак беше проиграл заплатата си. Тогава бях дете и не разбирах защо мама е толкова тъжна. Сега вече знаех.

Преди месец получих повишение в работата — станах старши счетоводител в една голяма фирма в София. Баща ми веднага разбра и започна да намеква колко е зле със здравето си. „Марийче, докторът каза, че ако не се оперирам до края на месеца, няма да изкарам зимата“, повтаряше той всеки ден. Не можех да понеса мисълта да го загубя. Винаги съм била „момичето на татко“, въпреки всичките му недостатъци.

Отидох в банката и подписах документите със свито сърце. 20 000 лева — повече пари, отколкото някога съм държала в ръцете си. Дадох му ги без да се замисля. Доверих му се.

След седмица започнах да усещам, че нещо не е наред. Баща ми не отговаряше на обажданията ми, а когато най-накрая го намерих вкъщи, беше странно весел и разказваше за „нови приятели“ и „големи възможности“. Майка ми само поклащаше глава и мълчеше.

— Мамо, къде е татко? — попитах я една вечер.

— На казино е пак — прошепна тя. — Марийче, не знам какво ще правим с него…

Тогава разбрах истината. Отидох до казиното на булевард „Витоша“ и го видях там — седеше пред ротативките с чаша уиски в ръка и залагаше последните си левове.

— Татко! — извиках през сълзи. — Как можа?

Той се обърна към мен с виновен поглед.

— Мислех, че ще върна всичко… Просто имах нужда от още един шанс…

Върнахме се вкъщи в мълчание. Майка ми ни чакаше на прага със зачервени очи.

— Стига вече! — извика тя. — Мария не заслужава това! Тя жертва всичко за теб!

Баща ми се сви на стола като дете.

— Знам… Съжалявам…

Но извинението му не можеше да върне парите. Банката вече ме притискаше за първата вноска по заема. Заплатата ми едва стигаше за сметките и храната. Започнах да работя допълнително като частен учител по математика вечерите.

Семейството ни се разпадна. Майка ми започна да спи в отделна стая. Аз спрях да говоря с баща си за месеци. Всяка вечер лежах будна и се питах: „Как можах да бъда толкова наивна?“

Един ден баща ми дойде при мен със сълзи в очите.

— Марийче… Знам, че те предадох. Не мога да върна времето назад, но ще направя всичко възможно да ти помогна. Намерих работа като пазач в един склад… Ще давам всичко, което изкарвам, за заема.

Погледнах го дълго. Виждах отчаянието му, но и искреното желание да поправи грешката си.

— Не знам дали някога ще ти простя напълно — казах тихо. — Но поне опитай да бъдеш бащата, от когото имам нужда.

Минаха две години. Все още изплащам заема. Баща ми спря хазарта и работи усърдно. Семейството ни бавно започна да се лекува от раните.

Понякога се чудя: Дали прошката е възможна след такова предателство? Или белезите остават завинаги? Как бихте постъпили вие на мое място?