Зад затворените врати: Тайната на служебните събирания

— Ели, тази вечер ще се прибера по-късно, имаме събиране в офиса — каза Петър, докато си връзваше вратовръзката пред огледалото. Гласът му беше равен, почти безразличен, а очите му дори не срещнаха моите.

— Пак ли? — попитах тихо, опитвайки се да не прозвучи като упрек. — Не канят ли и този път партньорите?

Той въздъхна и се усмихна бегло:

— Не, Ели. Знаеш, че шефът не обича да смесва личното с работата.

Тази реплика я бях чувала десетки пъти през последните пет години. Всяка есен, всяка пролет, всеки път когато фирмата на Петър организираше някакво събитие. В началото не ми правеше впечатление. После започнах да усещам как между нас се появява невидима стена. Вечерите след тези събирания той се прибираше късно, ухаещ на скъп парфюм и с усмивка, която не беше за мен.

Една вечер, докато подреждах дрехите му, намерих в джоба на сакото му малка картичка с надпис: „Очакваме Ви с Вашата половинка!“. Сърцето ми се сви. Прочетох го отново и отново, сякаш се надявах буквите да се променят. Но не — поканата беше ясна. Партньорите бяха добре дошли.

Седнах на леглото и се загледах в стената. В главата ми се завъртяха хиляди въпроси. Защо ме лъже? Какво крие? Дали има друга? Или просто се срамува от мен? Спомних си първите ни години заедно — как се смеехме до късно, как мечтаехме за дом и деца. Кога се изгубихме?

На следващия ден не казах нищо. Наблюдавах го внимателно — как говори по телефона, как се смее на шегите на колегите си във Viber. Вечерта, докато вечеряхме, се престорих, че не забелязвам как избягва погледа ми.

— Петре, обичаш ли ме още? — попитах изведнъж.

Той се сепна, остави вилицата и ме погледна изненадано:

— Какви са тия въпроси сега?

— Просто… понякога се чувствам излишна в живота ти.

Той замълча. В този момент разбрах, че нещо между нас е необратимо променено.

След няколко дни реших да отида до офиса му. Казах си, че ще го изненадам, ще му занеса домашна баница, както правех преди. Когато влязох във фоайето, видях голям плакат: „Годишен фирмен бал — Добре дошли с Вашите половинки!“. Сърцето ми се разтуптя лудо. В този момент една от колежките му — Мария, ме позна и се усмихна:

— Елица! Защо не дойде снощи? Всички очаквахме да се запознаем с теб!

Усетих как бузите ми пламват. Усмихнах се неловко и измърморих нещо за болен зъб. Мария ме потупа по рамото:

— Петър много говори за теб. Мислехме, че си срамежлива.

В този момент всичко в мен се срина. Излязох навън и се разплаках на улицата. Не знаех какво да правя. Да го обвиня? Да го напусна? Или да се преструвам, че нищо не е станало?

Вечерта го изчаках да се прибере. Този път не се усмихвах. Седнах срещу него на масата и сложих картичката пред него.

— Петре, защо ме лъжеш?

Той пребледня. Дълго мълча, после промълви:

— Не исках да те нараня. Мислех, че няма да се чувстваш добре сред колегите ми. Всички са толкова… различни.

— Или ти си различен, когато си с тях? — попитах тихо.

Той не отговори. В този момент разбрах, че истината е по-страшна от всяка лъжа. Не ставаше дума за друга жена. Ставаше дума за това, че вече не бях част от неговия свят.

Дните минаваха в мълчание. Спяхме в едно легло, но между нас имаше пропаст. Майка ми усещаше, че нещо не е наред. Един ден ме попита:

— Ели, ти щастлива ли си?

Не знаех какво да отговоря. Щастлива ли съм? Или просто се страхувам да остана сама?

Една вечер събрах смелост и казах на Петър:

— Не мога повече така. Или ще започнем отначало, или ще си тръгна.

Той ме погледна уморено:

— Не знам дали мога да се върна назад, Ели.

Станах и излязох на балкона. Гледах светлините на града и се питах: Кога една лъжа става по-страшна от истината? И заслужава ли си да простиш, когато доверието е разбито?

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли любовта да оцелее след такава измама?