Защо трябва да продам апартамента си, само за да угодя на семейството на мъжа ми? – Историята на една българка, която се бори за своя дом

– Не мога да повярвам, че го искаш от мен! – гласът ми трепереше, докато гледах свекърва си право в очите. Беше неделя следобед, масата още беше отрупана с остатъци от мусака и салата, а въздухът в малката кухня на панелката ни в Люлин беше по-гъст от всякога. Съпругът ми, Ивайло, седеше до мен, стиснал юмруци в скута си, а брат му – Калоян – гледаше в пода.

– Мария, ти си част от това семейство. Всички трябва да помагаме – каза свекърва ми с гласа на човек, който не приема „не“ за отговор. – Калоян е в беда. Ако не продадете апартамента, ще го изхвърлят на улицата!

Погледнах Ивайло. Очите му бяха празни, сякаш вече се беше предал. А аз? Аз усещах как нещо вътре в мен се къса. Този апартамент беше всичко, което имах. Купих го сама, преди да се омъжа, с години лишения и нощни смени като медицинска сестра. Беше моят дом, моят пристан, моето доказателство, че мога да се справя сама.

– Не мога – прошепнах. – Това е моят дом. Не мога да го дам.

– Егоистка! – изсъска свекърва ми. – Всички жени жертват за семейството!

– А кой ще пожертва нещо за мен? – избухнах аз. – Винаги ли трябва жената да е тази, която се отказва от всичко?

В този момент Калоян най-накрая проговори:

– Моля те, Мария… Само ти можеш да ми помогнеш. Ще ти върна парите… някой ден.

Погледнах го. Знаех какво значи това „някой ден“. Бях виждала как харчи безразсъдно, как взима кредити за скъпи телефони и коли под наем, как обещава и забравя. А аз? Аз броях стотинките за хляб и сирене.

– Стига! – казах по-рязко, отколкото исках. – Не съм банка. Не съм длъжна да плащам чужди грешки.

Ивайло ме хвана за ръката под масата:

– Моля те… Мама ще ни намрази, ако не помогнем.

– А ти? Ти ще ме намразиш ли, ако защитя дома си?

Той замълча. В този миг разбрах колко сама съм всъщност.

След този обяд всичко се промени. Свекърва ми спря да ми говори. Калоян започна да разпространява слухове сред роднините, че съм алчна и безсърдечна. Ивайло се прибираше все по-късно и все по-рядко ме поглеждаше в очите.

Вечерите ми станаха самотни. Седях на дивана и гледах снимките по стените – дипломата ми от Медицинския колеж, първата ми заплата, ключовете от апартамента… Спомнях си как майка ми ме учеше: „Марийче, никога не давай всичко от себе си на хора, които не биха направили същото за теб.“

Една вечер Ивайло се прибра пиян.

– Защо не можеш просто да бъдеш като другите жени? – изкрещя той. – Всички помагат! Само ти мислиш само за себе си!

– Не мисля само за себе си! Мисля за нас! Ако продам апартамента, къде ще живеем? На улицата ли искаш да останем?

Той ме изгледа с омраза, която никога не бях виждала в очите му.

– Ще спя при майка ми тази нощ – каза и тресна вратата.

Останах сама. Сълзите ми капеха по пода, но не можех да спра. Защо винаги жената трябва да е жертвата? Защо моят труд не струва нищо пред чуждите грешки?

Дните минаваха тежко. На работа колежките ми шушукаха зад гърба ми – явно слуховете вече бяха стигнали до тях. Една от тях, Даниела, дойде при мен на обяд:

– Мария, чух какво става… Не им позволявай да те пречупят. Ако сега се огънеш, цял живот ще те мачкат.

Погледнах я с благодарност. За първи път някой ме разбираше.

Седмица по-късно Ивайло поиска развод. Каза, че не може да живее с жена, която не уважава семейството му.

– А ти уважаваш ли мен? – попитах тихо.

Той не отговори.

Разводът мина бързо и болезнено. Останах сама в апартамента си – празен и тих, но мой. Понякога нощем се будех от кошмари: чувах гласа на свекърва ми, виждах гневните очи на Ивайло… Но после се изправях пред огледалото и си казвах: „Това е моят дом. Аз го заслужавам.“

Днес живея сама. Понякога е трудно – особено когато тишината натежава или когато някой ме попита защо съм сама на тази възраст. Но вече знам: по-добре сама в своя дом, отколкото чужда в чужд живот.

Питам ви: Колко още жени трябва да жертват себе си заради чужди грешки? Кога ще започнем да ценим труда и достойнството си?