Защо трябва да продам апартамента си, само за да угодя на семейството на мъжа ми? – Историята на една българка, която се осмели да каже „не“

– Не мога да повярвам, че го казваш, Мария! – гласът на свекърва ми, Стоянка, проряза тишината в хола като нож. – Това е семейство! Трябва да помогнеш на брат му!

Стоях до прозореца, ръцете ми трепереха, а сърцето ми блъскаше в гърдите. В този момент не виждах нищо навън – само отражението на лицето си, изкривено от гняв и страх. Мъжът ми, Петър, седеше на дивана с наведена глава. Не каза нищо. Не ме защити.

– Това е моят апартамент! – изкрещях аз, по-силно, отколкото някога съм се осмелявала. – Майка ми го остави на мен! Защо трябва да продавам единственото, което имам?

Свекърва ми се приближи и ме хвана за ръката. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но в тях нямаше милост.

– Димитър е твой девер! Той е в беда! Ако не му помогнем, ще му вземат къщата! Как можеш да си толкова егоистична?

Петър най-накрая вдигна глава. Погледна ме умолително:

– Моля те, Мария… Това е само апартамент. Ще си купим друг някой ден.

В този момент почувствах как нещо вътре в мен се чупи. Цял живот съм била „добрата снаха“, която преглъща всичко – обидите, намеците, дори подигравките за това, че съм от провинцията. Когато майка ми почина преди три години и ми остави този апартамент в „Люлин“, мислех, че най-накрая имам нещо свое. Място, където мога да бъда себе си. Дом.

Но сега и това искаха да ми вземат.

– Не – казах тихо. – Няма да го продам.

Стоянка се разплака още по-силно:

– Ще съсипеш семейството! Ще оставиш Димитър на улицата!

Петър стана и ме хвана за раменете:

– Моля те… Помисли за всички нас. Това е само имущество.

– За теб може да е само имущество – отвърнах през зъби. – За мен е всичко.

Последваха дни на мълчание и студени погледи. Петър спря да говори с мен. Стоянка идваше всеки ден и оставяше бележки на вратата: „Семейството е над всичко.“ Димитър ми звъня по нощите, молеше ме със задавен глас:

– Мария, ще ме съсипят лихварите… Само ти можеш да помогнеш.

Всяка вечер лежах будна и се чудех дали не съм чудовище. Дали не съм лош човек, защото отказвам да жертвам дома си заради чужди грешки? Спомнях си как майка ми работеше две работи, за да изплати този апартамент. Как ме учеше да бъда силна и независима жена. А сега всички очакваха от мен да се откажа от всичко това заради мъж, който цял живот е бил безотговорен.

Една вечер Петър се прибра пиян. Влезе в спалнята и започна да крещи:

– Ти не си част от това семейство! Само мислиш за себе си! Ако беше истинска жена, щеше да помогнеш!

Сълзите потекоха по лицето ми. Станах и излязох на балкона. София светеше под мен – хиляди прозорци, хиляди съдби. Колко ли жени като мен са стояли така – сами срещу всички?

На следващата сутрин взех решение. Отидох при нотариус и сложих апартамента само на мое име. Когато Петър разбра, избухна буря.

– Това ли значи бракът за теб? Пари и имоти? – крещеше той.

– Това значи уважение към себе си – отвърнах аз. – Значи дом.

Свекърва ми престана да идва. Димитър спря да звъни. Петър започна да спи на дивана. В къщи стана тихо като в гробница.

Понякога се питах дали не сбърках. Дали не трябваше да се жертвам още веднъж. Но после виждах снимката на майка ми на шкафа и си спомнях думите ѝ: „Никога не позволявай някой да ти вземе това, което си извоювала сама.“

Минаха месеци. Петър се изнесе при майка си. Подаде молба за развод. Останах сама в апартамента – празен, но мой.

Понякога нощем чувам ехото от онези думи: „Ако беше истинска жена…“ Но аз знам коя съм.

Сега питам вас: Колко пъти трябва една жена да се жертва за чужди грешки? И кога най-накрая ще започнем да ценим себе си повече от мнението на другите?