Защо тя, а не аз? История за несправедливост в българско семейство

– Пак ли ще стоиш до късно на работа, Мая? – гласът на майка ми звънна в телефона, докато аз нервно прелиствах документи в офиса.

– Да, мамо, имам да довършвам отчети. – Опитах се да звуча спокойно, но вътре в мен всичко кипеше. Знаех, че тази вечер сестра ми ще дойде у нас, а майка ми ще ѝ сготви любимите ѝ пълнени чушки. Сигурно пак ще си говорят с часове, ще се смеят и ще си разказват спомени. А аз? Аз съм тази, която винаги е на работа, винаги е заета, винаги е… на второ място.

От малка усещах, че между мен и сестра ми Ива има разлика. Тя беше по-нежната, по-емоционалната, по-лесно ранима. Аз – по-решителната, по-организираната, тази, която никога не плаче пред хора. Майка ни казваше, че ни обича еднакво, но винаги намираше повече време за Ива. Когато тя се разболееше, цялата къща се въртеше около нея. Когато аз имах нужда от помощ с уроците – „Мая, ти си умна, ще се справиш сама.“

Годините минаваха и аз свикнах да съм силната. Завърших икономика в Софийския университет, започнах работа в счетоводна фирма и се преместих в столицата. Ива остана в Пловдив при майка ни и започна да работи като учителка. Виждахме се рядко – по празници или когато аз успеех да си взема отпуск.

Всичко се промени преди година. Бях на гости у майка ми за Великден. Седяхме трите на масата, когато Ива плахо каза:

– Мамо, мисля да си купя апартамент. Омръзна ми вече да живея под наем.

Майка ми я погледна с топла усмивка:

– Това е чудесно! Колко ти трябва? Ще ти помогна с каквото мога.

Сърцето ми се сви. Не казах нищо тогава. Просто наблюдавах как майка ми брои спестените си пари и ги подава на Ива. Дори не ме погледна. Не попита дали и аз имам нужда от помощ. А аз… аз живеех в малък апартамент под наем в Люлин и едва свързвах двата края.

Седмици наред не можех да спя. Въртях се в леглото и си повтарях: „Може би е нормално. Ива е по-слаба, има нужда от повече подкрепа.“ Но после идваше гневът: „А аз? Аз не заслужавам ли същото? Защо винаги трябва да съм силната?“

Една вечер не издържах и ѝ се обадих.

– Мамо, може ли да поговорим?

– Разбира се, Мая. Какво има?

– Защо помогна на Ива с пари за апартамент, а мен дори не ме попита дали имам нужда?

Настъпи дълга пауза.

– Мая… ти винаги си била по-самостоятелна. Знаех, че ще се справиш сама.

– Но и аз имам нужда от подкрепа! – гласът ми трепереше от гняв и болка.

– Не исках да те обидя… Просто Ива е по-крехка…

Затворих телефона със сълзи на очи. За първи път от години плаках като дете. Чувствах се предадена – не само от майка си, но и от самата себе си. Защо винаги трябваше да съм силната? Защо никой не виждаше моите нужди?

Минаха месеци. С Ива почти не си говорехме – тя усещаше напрежението и избягваше темата. Майка ми опитваше да ме кани на гости, но аз все намирах извинения. Вътре в мен се бореха две чувства – любовта към семейството и болката от несправедливостта.

Една неделя реших да отида при тях без предупреждение. Влязох в апартамента и ги заварих двете на масата – смях, кафе, мирис на домашна баница.

– Мая! – извика майка ми изненадано.

– Трябва да поговорим – казах твърдо.

Седнах срещу тях и за първи път излях всичко:

– Цял живот съм се борила да бъда силната дъщеря. Но това не значи, че не страдам или че не ми трябва подкрепа! Когато помогна на Ива с пари, а мен дори не ме попита… почувствах се невидима.

Майка ми заплака. Ива също.

– Прости ми, Мая… Не съм осъзнавала колко те боли – прошепна майка ми.

– Аз също… – добави Ива. – Винаги съм ти завиждала за силата ти. Не знаех, че ти тежи толкова много.

Прегърнах ги и трите плакахме дълго. Знам, че раните няма да заздравеят веднага. Но поне вече говорим открито за болката си.

Понякога си мисля: Дали някога ще мога напълно да простя? Или белезите от семейната несправедливост остават завинаги? Какво мислите вие?