Затворих очи за изневерите му – докато не паднах на улицата и разбрах кой наистина е до мен

— Пак ли ще се прибираш толкова късно, Галин? — гласът ми трепереше, докато гледах как мъжът ми си слага сакото, без дори да ме погледне.

— Имам работа, Мария. Не започвай пак! — отвърна той рязко и затръшна вратата след себе си. Останах сама в тъмната кухня, стиснала чашата с чай така силно, че пръстите ми побеляха. Този разговор се повтаряше всяка седмица. Понякога беше „работа“, друг път „среща с приятели“. Но аз знаех истината — Галин отдавна беше престанал да бъде само мой.

Първият път, когато разбрах за изневярата му, бях бременна с дъщеря ни Ива. Намерих съобщения в телефона му — думи, които никога не беше казвал на мен. Сърцето ми се сви, но тогава си казах: „За детето. За семейството.“ Преглътнах болката и се престорих, че нищо не се е случило. Майка ми винаги казваше: „Мъжете са такива, важното е домът да е цял.“ А аз исках да вярвам, че ще се промени.

Годините минаваха, а изневерите му станаха нещо като сянка в дома ни — винаги там, но никога не говорехме за тях. Научих се да не питам, да не търся обяснения. Вместо това се вкопчих в грижите за Ива, в работата си като учителка по български език в местното училище. Сутрин ставах рано, приготвях закуска, изпращах Ива на училище и се усмихвах на съседките, сякаш всичко е наред.

Но вътре в мен растеше празнина. Вечерите бяха най-тежки — когато Ива заспиваше, а аз оставах сама с мислите си. Понякога се улавях да плача без звук, за да не я събудя. Питах се: „Това ли е животът ми? Това ли заслужавам?“

Една студена мартенска сутрин всичко се промени. Бях тръгнала към магазина, когато на заледения тротоар кракът ми подхлъзна и паднах тежко. Болката беше остра и пронизваща — не можех да помръдна. Хората минаваха покрай мен, някои се спираха за миг, но никой не остана. Започнах да плача — не само от болка, а от отчаяние и самота.

Тогава чух познат глас:

— Госпожо Мария! Какво стана?

Беше Петър — съседът ни от третия етаж, вдовец от няколко години. Той веднага коленичи до мен, хвана ръката ми и извика линейка. Докато чакахме, ме зави с якето си и ме държеше за ръка.

— Не се тревожете, всичко ще бъде наред — каза тихо.

В болницата се оказа, че съм счупила крак. Лекарите казаха, че ще трябва да остана поне седмица. Обадих се на Галин — той дойде след два часа, изглеждаше раздразнен.

— Как можа така да паднеш? Сега какво ще правим? — попита той вместо да ме прегърне.

— Ще се оправя — отвърнах тихо.

През следващите дни Галин идваше рядко и само за по няколко минути. Донесе ми веднъж дрехи и забрави четката за зъби. Повече говореше по телефона си, отколкото с мен.

За разлика от него Петър идваше всеки ден. Носеше ми домашна супа, книги и дори цветя от градинката пред блока.

— Знаете ли, Мария, понякога човек трябва да падне, за да види кой ще го вдигне — каза ми веднъж той.

Тези думи ме разтърсиха. За първи път от години някой ме гледаше с топлина и загриженост. Започнах да чакам посещенията му с нетърпение.

След изписването Петър настоя да ме изпрати до вкъщи и дори ми помогна да се кача по стълбите.

— Ако имате нужда от нещо — просто звъннете — усмихна се той.

Вкъщи ме посрещна тишина. Галин беше оставил бележка: „Ще закъснея.“ Ива беше при баба си.

Седнах на дивана и избухнах в сълзи. Защо търпях толкова дълго? Защо жертвах себе си в името на семейство, което съществуваше само на хартия?

В следващите седмици Петър продължи да ми помага — носеше покупки, разхождаше Ива до училище. Между нас се зароди приятелство — истинско и чисто. Споделях му болките си, а той слушаше без да съди.

Една вечер Галин се прибра по-рано от обикновено и ме намери да вечерям с Петър и Ива.

— Какво става тук? — гласът му беше пълен с подозрение.

— Просто вечеряме — отвърнах спокойно.

— Не ти ли стига, че аз те издържам? Сега и съседът ще ти готви?

Петър стана:

— Не е нужно да говорите така с Мария. Тя заслужава уважение.

Галин го изгледа злобно и излезе от стаята.

Тази нощ взех решение. На следващия ден казах на Галин:

— Повече няма да търпя лъжите ти. Искам развод.

Той замълча за миг, после тръшна вратата и си тръгна.

Беше ми страшно. Но за първи път от години почувствах облекчение. Започнах нов живот — сама с Ива и с подкрепата на Петър като приятел до мен.

Сега знам: щастието ми не зависи от чуждите грешки или от това какво ще кажат хората. Затворих очи за истината твърде дълго — но вече гледам напред със смелост.

Питам се: Колко още жени живеят в лъжа само защото ги е страх да останат сами? А струва ли си да жертваш себе си заради чужди грешки?