Завещанието, което разби сърцето ми: Всичко остави на нея, а аз останах с празни ръце

– Не може да бъде! – изкрещях, докато адвокатът сгъваше листовете с официалния печат. Гласът ми отекна в малката стая, а майка ми, която седеше до мен, стисна ръката ми така силно, че ноктите ѝ се впиха в кожата ми. Не я усетих. Бях вцепенена.

В този момент животът ми се разпадна. Сякаш някой беше дръпнал килима изпод краката ми и аз падах, падах безкрайно. Завещанието на съпруга ми – на моя Димитър – беше ясно: апартаментът ни в София, вилата в Боровец, дори малката ни кола – всичко отиваше при някоя си Мария Николова. Името ѝ никога не бях чувала. Не беше роднина, не беше приятелка. Просто… Мария Николова.

– Това е някаква грешка! – прошепнах. – Димитър никога не би направил такова нещо!

Адвокатът ме погледна с онзи съчувствен поглед, който само хората със студени ръце и опит с чуждата болка умеят да правят.

– Госпожо Петрова, завещанието е напълно валидно. Подписано е пред нотариус, има свидетели…

– Но… аз съм му съпруга! – гласът ми се пречупи. – Преживяхме заедно двадесет и две години! Отгледахме дъщеря! Преживяхме безпаричие, болести… Как може да остави всичко на някаква непозната?

Майка ми избърса сълзите си с носната кърпа и прошепна:

– Може би има обяснение, Яна…

Обяснение? Какво обяснение може да има за това да бъдеш изтрит от живота на човека, когото си обичал безрезервно?

Седмици наред не можех да спя. Всяка нощ се въртях в леглото ни – вече само мое – и се чудех коя е тази жена. Какво е имала тя, което аз нямах? Какво е дала на Димитър, което аз не можах? Всяка вещ в апартамента ме бодеше като игла: снимките от морето в Созопол, чашите с нашите инициали, дори старият му пуловер, който още миришеше на неговия одеколон.

Дъщеря ни, Елица, се прибра от Германия след погребението. Погледът ѝ беше пълен с гняв и объркване.

– Мамо, ще разберем коя е тази жена! Ще я намерим! – настояваше тя.

Но аз не исках мъст. Исках само отговори.

Една вечер седнах пред компютъра и започнах да търся Мария Николова във Фейсбук. Имаше десетки профили. Писах на всички. Само една ми отговори:

„Госпожо Петрова, не знам защо Димитър е направил това. Познавах го от работата – помагах му с документи за един проект. Никога не сме имали връзка. Много съжалявам.“

Сърцето ми се сви още повече. Ако не е любовница… тогава какво? Защо?

Реших да потърся адвоката отново.

– Госпожо Петрова – каза той тихо, – Димитър беше тук преди шест месеца. Изглеждаше притеснен. Каза ми само: „Искам да осигуря бъдещето на човек, който няма никого.“

– А аз? А Елица? Ние сме му семейство!

– Знам… Но той беше категоричен.

Върнах се у дома и седнах на пода в хола. Започнах да ровя в старите му документи. Между фактури и писма намерих едно писмо до мен – неотворено, адресирано с неговия почерк.

„Яна,

Знам, че ще ме намразиш за това решение. Но Мария е дъщеря на мой стар приятел от казармата. Той почина миналата година – самотен и болен. Мария няма никого. Помогнах ѝ с каквото можах приживе и реших да ѝ оставя нещо след смъртта си. Не защото те обичам по-малко или защото нашето семейство няма значение за мен. Напротив – ти си всичко за мен. Но вярвам, че ти и Елица ще се справите. Простѝ ми.“

Писмото беше измачкано от сълзите ми.

На следващия ден Елица ме намери седнала на балкона със снимката на Димитър в ръце.

– Мамо… ще го намразиш ли?

Погледнах я през сълзи.

– Не знам… Може би трябва да го намразя. Но повече от всичко ме боли, че не ми каза истината.

Дните минаваха бавно. Хората в блока започнаха да шушукат: „Виж я Яна – всичко изгуби!“, „Горката жена…“ Дори приятелките ми избягваха темата.

Една вечер майка ми дойде с домашна баница и седна до мен.

– Яна, животът не е справедлив. Но ти си силна жена. Не позволявай това да те пречупи.

Погледнах я и осъзнах колко права е. Димитър беше направил своя избор – може би грешен, може би воден от добри намерения. Но аз имах себе си. И Елица.

Започнах работа като библиотекарка в кварталната библиотека – винаги съм обичала книгите. Запознах се с нови хора, научих нови истории за предателство и прошка. Постепенно болката избледняваше.

Но понякога нощем още чувам гласа му: „Простѝ ми.“

И се питам: Може ли човек да прости такова предателство? Или цял живот ще носи белега на чуждия избор?

Какво бихте направили вие? Щяхте ли да простите или завинаги щяхте да останете с празни ръце?