Завещанието: Когато брат ми стана непознат

– Не мога да повярвам, че ти си този, който стои срещу мен! – изкрещях аз, а гласът ми се разби в стените на малкия ни апартамент в Люлин. Брат ми, Петър, стоеше срещу мен с ръце в джобовете, погледът му студен като зимен вятър. Беше късна вечер, а навън дъждът барабанеше по прозорците така, сякаш и той плачеше заедно с мен.

– Анна, не започвай пак. Всичко е ясно – татко остави завещание и аз имам право на своя дял. Не съм виновен, че ти не си го очаквала – отвърна той с онзи нов, чужд глас, който напоследък използваше само с мен.

Седнах на дивана и стиснах снимката на баща ни в ръце. Още усещах миризмата на тютюн от неговите цигари, смесена с аромата на кафе, който изпълваше дома ни всяка сутрин. След смъртта му светът ми се срина. Но не очаквах най-големият удар да дойде от Петър – момчето, с което сме делили една стая, една филия хляб и една мечта за по-добро бъдеще.

В деня на погребението всички плакахме. Майка ни беше като сянка – очите ѝ празни, ръцете ѝ трепереха. Петър стоеше до мен, но между нас вече имаше невидима стена. След седмица адвокатът на баща ни ни събра в малката кантора на булевард „Витоша“.

– Госпожо Георгиева, господин Георгиев – започна той официално. – Вашият баща е оставил завещание. Според него апартаментът в Люлин остава за Анна, а вилата в Банкя и спестяванията – за Петър.

В този момент усетих как земята под краката ми се разклати. Петър не каза нищо. Само стисна устни и кимна. После излезе без да ме погледне.

От този ден всичко се промени. Започнаха телефонни разговори, изпълнени с обвинения и мълчание. Майка ни се опитваше да ни помири:

– Деца, татко ви не би искал да се карате за пари! Всичко това е само имущество…

Но думите ѝ увисваха във въздуха като прахоляк в слънчев лъч.

Петър започна да настоява да продам апартамента и да си разделим парите. Аз отказвах – това беше моят дом, последната връзка с баща ни. Всяка вечер се прибирах от работа в болницата и намирах бележки под вратата: „Помисли пак“, „Не бъди егоистка“, „Това не е справедливо“.

Една вечер го заварих пред входа.

– Защо го правиш? – попитах тихо.
– Защото ми писна винаги ти да получаваш всичко! – избухна той. – Татко винаги те защитаваше! А аз? Аз съм просто резервният син!

В този момент разбрах – не ставаше дума за пари или имоти. Ставаше дума за години на неизказани думи, за ревност и болка, които никога не сме споделяли.

Дните минаваха в тягостно мълчание. Майка ни се разболя от притеснение. Лекарите казаха, че е нервен срив. Аз я гледах как лежи в леглото и се чудех дали някога ще можем да бъдем семейство отново.

Една сутрин получих писмо от Петър:
„Анна,
Не знам как стигнахме дотук. Мразя това, което станахме. Но не мога да простя – нито на теб, нито на татко. Надявам се един ден да разбереш.“

Сълзите ми капеха по хартията. Опитах се да му звънна, но той не вдигна.

Минаха месеци. Празниците минаха без него. Майка ни празнуваше Коледа със сълзи в очите. Аз подреждах масата за трима, но столът на Петър остана празен.

Една вечер седнах до прозореца и си спомних как като деца си правехме палатки от одеяла и мечтаехме за голям живот. Какво се случи с нас? Кога парите станаха по-важни от любовта?

Днес все още живея в апартамента в Люлин. Всеки ден минавам покрай снимката на баща ни и се питам дали той би бил горд с нас. Майка ни е по-добре, но между мен и Петър има пропаст, която не знам как да прескоча.

Понякога си мисля да му пиша отново. Да му кажа, че ми липсва братът, когото познавах. Но после страхът ме спира – страхът от още болка, от още загуба.

Може ли едно завещание да унищожи цял живот спомени? Или просто изважда наяве всичко онова, което сме крили дълбоко в себе си?

Ако някой е преживял нещо подобно… как намерихте път обратно един към друг? Или понякога трябва просто да приемем загубата?