Завещанието на свекърва ми: Истината, която разтърси семейството ни

– Не може да е истина! – гласът на съпруга ми, Димитър, отекна в малката кухня, където се бяхме събрали всички. Беше късен следобед, а слънцето се прокрадваше през дантелените пердета на апартамента в Люлин. Децата ни, Мария и Петър, стояха притихнали до мен, усещайки напрежението във въздуха.

Адвокатът, един възрастен мъж с очила на върха на носа, внимателно сгъна листа с последната воля на свекърва ми – баба Катя. Тя почина преди седмица, внезапно, оставяйки след себе си не само празнота, но и много неизказани думи. Всички очаквахме, че апартаментът и вилата в Банкя ще останат за Димитър и децата – така беше редно, така беше справедливо. Но думите на адвоката бяха като студен душ:

– Госпожо Георгиева, господин Георгиев… Завещанието гласи, че цялото имущество се оставя на… племенницата ѝ – Ирина.

В този миг светът ми се срина. Видях как лицето на Димитър пребледня, а устните му се свиха в тънка линия. Децата ме погледнаха с недоумение. Как можеше майка му да направи това? След всичко, което преживяхме заедно – след всички празници, след болестите и грижите…

– Това е някаква грешка! – избухна Димитър. – Аз съм ѝ единствен син! Защо би го направила?

Адвокатът само поклати глава:

– Завещанието е подписано и нотариално заверено. Няма съмнение.

Вечерта премина в мълчание. Седяхме около масата, а супата изстиваше в чиниите ни. Мария прошепна:

– Мамо, ще трябва ли да се изнесем?

Не знаех какво да ѝ отговоря. В главата ми се въртяха хиляди въпроси. Защо Катя ни лиши от всичко? Какво сме ѝ сторили? Спомних си последния ни разговор – беше напрегнат. Тя не харесваше начина, по който възпитавам децата. Казваше, че съм твърде мека, че ги глезя. Често спорехме за дреболии – за това какво да ядат децата, кога да си лягат… Но никога не съм си мислила, че ще стигне дотук.

Димитър не можа да заспи цяла нощ. Чух го как шепне по телефона с леля си Стефка:

– Не разбирам… Защо Ирина? Тя дори не идваше да я види…

На следващия ден отидохме при Ирина. Тя живееше в малък апартамент в Надежда и винаги беше дистанцирана от семейството. Посрещна ни с изненадано изражение.

– Не знаех… – каза тя тихо. – Катя ми спомена веднъж, че ще ми помогне с жилище, но не съм очаквала такова нещо.

Димитър избухна:

– А ние? Аз и децата? Какво ще правим сега?

Ирина сведе поглед:

– Мога да ви дам време… Не искам да ви изхвърлям.

Върнахме се у дома с още по-голяма тежест в сърцата си. Дните минаваха в напрежение и страх. Започнахме да търсим ново жилище под наем, но цените бяха непосилни за нас. Заплатата ми като учителка не стигаше за нищо, а Димитър работеше като техник в малка фирма.

Една вечер седнахме с него на балкона. Гледахме светлините на София и мълчахме дълго.

– Мислиш ли, че майка ми ни е мразела? – прошепна той.

– Не знам… Може би е искала да даде урок. Или просто е била разочарована от нас…

– А може би никога не съм бил достатъчно добър син…

Сълзите му ме разкъсаха отвътре. Прегърнах го силно.

Скоро започнаха да идват писма от адвоката – трябваше да напуснем апартамента до края на месеца. Мария плачеше всяка вечер, а Петър се затвори в себе си. Семейството ни се разпадаше пред очите ми.

В един момент реших да потърся истината сама. Намерих дневника на Катя – скрит в чекмеджето ѝ. Прочетох го цяла нощ. Там пишеше за самотата ѝ, за болката от това, че Димитър рядко я посещаваше без мен и децата. Пишеше за Ирина – как й е помагала като дете, когато родителите й са починали при катастрофа. Катя се е чувствала виновна, че не е направила повече за племенницата си.

На сутринта показах дневника на Димитър.

– Виждаш ли? Не е било срещу нас… Просто е искала да поправи миналото.

Той дълго гледа страниците, после въздъхна:

– Може би трябва да простим…

Ирина дойде при нас няколко дни по-късно.

– Прочетох дневника – каза тя тихо. – Не мога да взема апартамента ви. Ще го продам и ще разделим парите.

Тогава за първи път от седмици почувствах облекчение. Може би съдбата ни беше подготвила този урок – да разберем болката на другия и да простим.

Сега живеем в по-малък апартамент в Младост, но сме по-близки от всякога. Димитър често ходи на гроба на майка си и носи цветя. Мария и Петър започнаха ново училище и вече имат приятели.

Понякога вечер сядам сама и се питам: „Можеше ли всичко това да бъде избегнато, ако бяхме говорили повече? Ако бяхме проявили повече разбиране?“ А вие как бихте постъпили на мое място?