Зелена от Завист: Моята Борба с Пристрастието на Втория ми Баща на Сватбата на Сестра ми

– Не мога да повярвам, че пак го правиш! – изкрещях, а гласът ми се разнесе из цялата кухня. Чиниите в ръцете на майка ми затрепериха, а сестра ми Ива замръзна на прага. Беше денят преди сватбата ѝ, а аз се чувствах като нежелан гост в собствения си дом.

Винаги съм наричала втория си баща „тате“. Когато бях на осем, случайно дочух разговор между майка ми и леля ми, в който разбрах, че истинският ми баща е напуснал, когато съм била бебе. Тогава светът ми се срина за миг, но „тате“ – Георги – беше до мен. Гушкаше ме, носеше ме на ръце, водеше ме на люлките в парка. Никога не съм усещала липса. Или поне така си мислех.

Сестра ми Ива се роди три години след мен. Тя беше слънцето в очите на Георги. Винаги ѝ купуваше най-хубавите подаръци, винаги ѝ прощаваше белите. Аз бях по-голямата, по-отговорната, тази, която трябваше да разбира и да прощава. Майка ми често казваше: „Ти си по-силна, Мария. Ти ще се справиш.“ Но вътре в мен се трупаше нещо тежко и зелено – завист.

Сватбата на Ива беше голямото събитие в нашето семейство. Георги беше навсякъде – организираше, плащаше, избираше менюто, дори настояваше да води Ива до олтара. Аз бях просто шаферка. Никой не ме попита как се чувствам, никой не поиска мнението ми за нищо.

Вечерта преди сватбата седяхме всички около масата. Георги разказваше как ще изнесе реч за Ива и как тя е най-голямата му гордост. Погледна ме за миг и добави: „И Мария ще помогне с цветята.“

– Само с цветята ли? – прошепнах аз, но никой не чу.

След вечерята отидох при майка ми в кухнята.
– Мамо, защо винаги е така? Защо все Ива е специалната?
Тя въздъхна тежко и избърса ръцете си в престилката.
– Не е вярно, Мария. Просто… ти си по-самостоятелна.
– Това не значи, че не искам да ме забелязват! – сълзите вече пареха очите ми.

В този момент Георги влезе.
– Какво става тук?
– Нищо – отвърнах рязко.
– Ако има нещо, кажи ми.
– Добре! – избухнах. – Защо никога не се гордееш с мен така, както с Ива? Защо винаги тя е първа? Аз не съм ли ти дете?

Георги замълча за миг. Погледна ме с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна.
– Мария, ти знаеш колко много те обичам. Но Ива… тя е малката. Тя има нужда от повече подкрепа.
– А аз? Аз нямам ли нужда?

Той не отговори. Просто излезе от кухнята. Майка ми ме прегърна, но прегръдката ѝ беше хладна.

През цялата нощ не можах да заспя. Въртях се в леглото и си спомнях всички онези моменти през годините – как Георги идваше на родителските срещи само за Ива; как ѝ купи колело, а аз получих учебници; как я защитаваше пред майка ни, а мен караше да се извинявам.

На сутринта облякох роклята си и застанах пред огледалото. Очите ми бяха подпухнали от плач. Когато Ива влезе при мен, изглеждаше като принцеса.
– Мария, ще ми помогнеш ли с воала?
Погледнах я и усетих как завистта ме души.
– Разбира се – казах тихо.

Докато ѝ оправях косата, тя прошепна:
– Знам, че ти е трудно. Но ти винаги си била силната. Аз… аз просто не мога без него.
Погледнах я в огледалото – очите ѝ бяха пълни със сълзи.
– Може би и аз не мога – отвърнах.

На самата церемония Георги сияеше до Ива. Когато я поведе към олтара, усетих как нещо в мен се къса. След речта му всички плачеха от умиление. Аз стоях в ъгъла и стисках букетчето си до болка.

След тържеството излязох навън сама. Вдишах дълбоко нощния въздух и се опитах да преглътна горчивината.
Георги дойде при мен.
– Мария…
– Не казвай нищо – прекъснах го. – Просто… понякога боли повече от всичко да си силният.
Той протегна ръка към мен, но аз се дръпнах.
– Може би някой ден ще разбереш какво е да си винаги вторият избор.

Сега седя сама вкъщи и пиша тези редове. Чудя се: дали някога ще спре да боли? Дали някой друг е бил „силният“, когото всички забравят? Какво бихте направили на мое място?