Жертвам ли собственото си щастие заради мързела на майка ми и сестра ми?

– Пак ли ти ще ходиш до магазина, Ивана? – гласът на майка ми прозвуча от хола, докато аз вече обувах обувките си. Беше неделя сутрин, а навън валеше като из ведро. Сестра ми Мария се беше свила на дивана с телефона си, без дори да ме погледне.

– Мамо, може ли поне веднъж Мария да иде? – опитах се да запазя гласа си спокоен, макар че в мен вече клокочеше гняв.

– Остави я, тя е уморена. Цяла нощ учи – излъга майка ми, а Мария дори не си направи труда да се престори, че чува.

Така беше винаги. Откакто татко ни напусна, когато бях на 14, аз поех всичко – сметките, пазаруването, грижата за дома. Майка ми изпадна в някаква апатия, а Мария… тя просто реши, че светът ѝ е длъжен. Аз бях тази, която работеше след училище, за да има какво да ядем. Аз бях тази, която се отказа от университета, за да може Мария да учи в София.

Сега съм на 28. Работя като счетоводителка в малка фирма в Пловдив. Всяка вечер се прибирам уморена, но вкъщи ме чакат нови задачи – сметките не чакат, хладилникът не се пълни сам, а майка ми и Мария все така нехаят. Майка ми работи по няколко часа седмично като чистачка в близкия блок, но парите ѝ отиват за цигари и лотарийни билети. Мария уж учи магистратура, но по цял ден гледа сериали и излиза с приятели.

Преди месец срещнах Петър – колега от фирмата. Той е мил, внимателен и за първи път от години ме кара да се чувствам важна. Започнахме да излизаме тайно – не защото се срамувам от него, а защото знам какво ще стане у дома. Всяко мое щастие е повод за упрек: „А нас кой ще гледа?“, „Ти си ни всичко!“, „Без теб ще загинем!“.

Една вечер Петър ме покани да заминем заедно на море. За първи път от години някой ме попита какво искам аз. Съгласих се – с трепет и страх. Когато казах на майка ми, тя ме изгледа така, сякаш съм я предала.

– А ако стане нещо тук? Кой ще ни помогне? – прошепна тя с разтреперан глас.

– Мамо, аз съм на 28! Имам право на живот! – извиках аз през сълзи.

– Не можеш да ни оставиш! – включи се Мария. – Ти си ни всичко!

В този момент почувствах как тежестта на годините ме притиска. Всички мои мечти бяха потънали в грижата за тях. Колко още трябва да жертвам? Кога идва моят ред?

Вечерта седях сама в стаята си и слушах как майка ми и Мария обсъждат колко съм егоистична. Сълзите ми капеха по възглавницата. Спомних си как като малка мечтаех да стана лекар, да пътувам по света… А сега? Сега броя стотинките за хляб и се чудя дали ще имам сили да стана утре сутрин.

На следващия ден Петър ме чакаше пред офиса с усмивка.

– Какво реши? – попита той тихо.

– Не знам… – прошепнах аз. – Страх ме е.

– От какво?

– Че ако избера себе си, ще ги съсипя… Но ако пак избера тях, ще съсипя себе си.

Петър хвана ръката ми и я стисна силно.

– Ивана, ти заслужаваш щастие. Не можеш цял живот да носиш чуждата тежест.

Думите му кънтяха в главата ми цял ден. Вечерта у дома беше тягостна тишина. Майка ми не говореше с мен, а Мария тръшна вратата на стаята си.

На следващата сутрин станах рано и направих закуска. Оставих бележка: „Заминавам за няколко дни. Обичам ви.“ Сложих куфара до вратата и за първи път усетих лекота в гърдите си.

Когато Петър ме прегърна на автогарата, разбрах: понякога трябва да избереш себе си, дори когато те боли.

Сега пиша тази история от малък хотел край морето. Вълните шумят под прозореца ми, а аз се питам: Колко още жени като мен живеят в сянката на чуждите очаквания? Кога ще дойде нашият ред?

А вие… бихте ли имали смелостта да изберете себе си?