Да прекъсна пъпната връв: Моята битка за собствен живот и брак

– Пак ли ще слушаш майка си, Ели? – гласът на Петър трепереше от гняв и отчаяние. Стоеше на прага на кухнята, а аз държах телефона в ръка, стиснала го така, сякаш от него зависеше животът ми.

– Не започвай пак, моля те – прошепнах. – Просто исках да я попитам какво мисли за ремонта.

– За нашия ремонт! – прекъсна ме той. – А не за нейния апартамент! Винаги е така – тя казва, ти правиш. А аз?

Този разговор се повтаряше от години. Понякога с по-тих тон, друг път с гръм и трясък. Но тази вечер нещо в мен се пречупи. Седнах на стола, усещайки как сълзите ми напират. Петър излезе, тръшна вратата и остави след себе си тишина, по-тежка от всяка кавга.

Още от дете мама беше моят компас. Тя знаеше кое е правилно, кое е грешно, какво да облека за първия учебен ден, с кого да се сприятеля, какво да уча. Когато се омъжих за Петър, тя беше първата, която избра ресторанта, роклята и дори менюто. Аз просто кимах и се усмихвах. Така беше по-лесно.

Но с времето Петър започна да се дразни. „Това не е нашият дом, Ели. Това е домът на майка ти!“ – казваше той. А аз се ядосвах – защо не може да разбере? Мама просто иска най-доброто за мен. Или поне така си мислех.

Проблемите започнаха да се трупат като прах по старите мебели в коридора. Мама звънеше всяка сутрин – „Какво ще готвиш днес?“, „Петър пак ли е забравил да изхвърли боклука?“, „Не мислиш ли, че е време да смените пердетата?“. Аз слушах и кимах. После предавах думите ѝ на Петър – уж като свои идеи. Той усещаше всичко. „Тя живее с нас! Само че през телефона!“ – крещеше понякога.

Една вечер, докато миех чиниите, мама пак се обади. „Ели, чух, че Петър иска да купите нова кола. Не бързайте! Той не разбира от коли!“ Стиснах зъби и затворих телефона. За първи път не ѝ отговорих нищо.

Петър ме гледаше от вратата.
– Докога ще ѝ позволяваш да ни командва? – попита тихо.

– Не знам… – прошепнах.

Тази нощ не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всичко – за мама, за Петър, за себе си. Кога спрях да бъда Ели? Кога станах просто „дъщерята на мама“?

На следващия ден реших да поговоря с мама. Отидох при нея след работа. Седнахме на масата в кухнята ѝ – същата маса, на която като малка рисувах с водни боички.

– Мамо… – започнах несигурно.

– Какво има, Ели? Изглеждаш уморена. Петър пак ли те ядоса?

– Не… Просто… Искам да те помоля нещо.

Тя ме погледна учудено.

– Може ли… може ли малко по-рядко да ми звъниш? Искам сама да взимам решенията у дома.

Мама замълча. За първи път видях болка в очите ѝ.

– Значи вече не ти трябвам? – прошепна тя.

– Не е така! Просто… Искам да опитам сама. Да бъда добра съпруга. Да бъда… себе си.

Тя избърса сълза и се усмихна тъжно.

– Знаеш ли колко ми липсваш? Когато беше малка, ти беше всичко за мен. Сега… ти си голяма жена.

Върнах се у дома със свито сърце. Петър ме чакаше в хола.

– Как мина? – попита внимателно.

– Трудно… Но трябваше да го направя.

Той ме прегърна силно.

– Гордея се с теб, Ели.

Минаха седмици. Мама звънеше по-рядко. Понякога усещах празнота – липсваше ми нейният глас, нейните съвети. Но започнах да чувам себе си – какво искам аз, какво харесвам аз. С Петър започнахме да говорим повече – за мечтите си, за страховете си, за бъдещето ни.

Един ден мама ми донесе буркан сладко от смокини.

– За теб и Петър – каза тя тихо. – Знам, че ще се справиш сама. Но ако някога имаш нужда… винаги ще съм тук.

Прегърнах я силно. За първи път почувствах свобода – не като бягство от нея, а като ново начало за нас двете.

Сега често се питам: Колко трудно е да прекъснеш пъпната връв? И кога една дъщеря става истински жена? Как мислите вие?