Мир със свекървата: Пътят ми през вярата и прошката

— Пак ли си забравила да сложиш сол в супата? — гласът на свекърва ми, Мария, проряза тишината като нож. Стоях в малката кухня на панелката в Люлин, с черпак в ръка, а сърцето ми се сви. Беше вторник вечер, а аз отново се чувствах като натрапник в собствения си дом.

Пет години вече живеехме заедно с нея и мъжа ми, Ивайло. След като баща му почина, тя настоя да се премести при нас — „за да не е сама“, както казваше. Но истината беше, че от ден първи между нас се издигна невидима стена. Всеки мой опит да ѝ угодя се обръщаше срещу мен. Ако сготвех мусака, тя щеше да каже, че не е като нейната. Ако изчистех, намираше прашинка под шкафа.

— Мамо, стига! — намеси се Ивайло, но тя само го изгледа строго.

— Не се меси, Ивайло! Тя трябва да се научи как се държи дом — каза тя и излезе от кухнята.

Останах сама. Очите ми се напълниха със сълзи. Защо не ме харесва? Какво още трябва да направя? Вечерта, когато всички заспаха, коленичих до леглото и започнах да се моля. Не бях особено религиозна преди брака си, но напоследък само молитвата ми даваше сили.

— Господи, дай ми търпение. Дай ми сили да простя и да обичам, дори когато ме боли — шепнех в тъмното.

На следващия ден всичко започна отначало. Мария се оплака на съседката леля Гинка, че съм „мързелива“ и „не умея да гледам мъж“. Слуховете стигнаха до майка ми в Перник, която ми звънна разтревожена:

— Какво става там, дъще? Чух, че свекърва ти пак те е наругала пред хората.

— Нищо, мамо. Ще се оправим — излъгах я. Не исках да я тревожа повече.

Вечерта Ивайло ме прегърна:

— Знам, че ти е трудно. Но тя е сама… Страхува се да не остане ненужна.

Погледнах го с насълзени очи:

— А аз? Аз не съм ли сама?

Той замълча. Знаех, че го боли между двете жени в живота му.

Дните минаваха в напрежение. Започнах да избягвам дома — работех до късно, разхождах се из квартала или стоях в църквата „Св. Георги“, където палех свещ за здраве и мир. Там срещнах баба Сийка — възрастна жена с топли очи.

— Мило дете, виждам болка в очите ти — каза тя един ден.

Разказах ѝ всичко. Тя ме хвана за ръка:

— Прошката е най-трудният дар. Но само тя носи мир. Моли се и за нея — не само за себе си.

Вечерта опитах. Молих се за Мария — да намери покой в сърцето си. На следващия ден ѝ направих чай с мед и ѝ го занесох в стаята.

— Защо го правиш? — попита тя подозрително.

— Защото ви обичам — казах тихо.

Тя не отговори. Но забелязах как ръцете ѝ леко затрепериха.

Седмици по-късно Мария се разболя тежко от грип. Ивайло беше на работа, а аз останах при нея — сменях компреси, готвех пилешка супа, четях ѝ молитви на глас. Една нощ я чух да плаче тихо.

— Прости ми… — прошепна тя едва доловимо.

Седнах до леглото ѝ и я прегърнах. За първи път почувствах топлина от нея.

След болестта отношенията ни започнаха бавно да се променят. Тя започна да ме пита за рецепти, понякога дори ми помагаше в кухнята. Веднъж дори каза пред леля Гинка:

— Моята снаха е като дъщеря за мен.

Не беше лесно — имаше дни на сръдни и стари навици. Но вече знаех: молитвата и прошката са по-силни от всяка обида.

Днес седим заедно на балкона с чаша чай. Мария гледа залеза и казва:

— Благодаря ти, че не ме остави сама.

Понякога си мисля: ако не бях намерила сили във вярата и молитвата, щях ли някога да почувствам този мир? Колко често допускаме гордостта да ни разделя с хората, които най-много имаме нужда да обичаме?