Молитвата, която ме спаси: Историята на една баба и нейната внучка

— Господи, защо точно на нас? — шепнех през сълзи, докато стисках малката и студена ръка на Мария. Беше късен ноемврийски следобед, а в стаята ѝ миришеше на лекарства и отчаяние. Дъщеря ми, Елена, стоеше до прозореца с гръб към нас, безмълвна, сякаш се страхуваше да погледне истината в очите. Мария беше само на петнадесет, а вече носеше тежестта на целия свят върху крехките си рамене.

— Бабо, не искам да живея повече — прошепна тя, гласът ѝ беше едва доловим, но думите ѝ се забиха в сърцето ми като нож.

Това беше началото на нашия кошмар. Всичко започна толкова неочаквано — Мария винаги беше весело дете, обичаше да рисува и да се смее. Но след като премина в новото училище, нещо се промени. Вечерите ѝ станаха мрачни, усмивката ѝ изчезна, а очите ѝ гледаха през мен, сякаш не ме виждаха. Елена работеше по две смени, за да ни издържа след развода с бащата на Мария, а аз се опитвах да бъда опората, от която всички имаха нужда.

Една вечер я намерих седнала на пода в банята, с разпилени около нея хапчета. Изплаших се до смърт. Извиках бърза помощ, а после стоях до леглото ѝ в Пирогов и се молех — за първи път от години. Не знаех какво друго да направя. Вярата ми беше избледняла през годините — след смъртта на съпруга ми, след болестта на майка ми… Но сега нямах друг избор.

— Господи, ако ме чуваш… — започнах несигурно. — Дай ми сили да помогна на Мария. Не я оставяй сама в тъмното.

Дните се нижеха бавно. Мария мълчеше, отказваше да яде, а аз се чувствах безсилна. Елена обвиняваше себе си: „Ако не работех толкова много… Ако бях по-добра майка…“ Аз я прегръщах и ѝ казвах: „Не си виновна. Всички сме тук за Мария.“ Но вътрешно се разкъсвах от страх и вина.

Една сутрин реших да отида в църквата до пазара. Свещите трептяха в полумрака, а въздухът миришеше на тамян и надежда. Коленичих пред иконата на Света Богородица и започнах да се моля така, както ме беше учила баба ми: „Пази детето ми. Дай ни сили.“

Върнах се у дома с малко повече спокойствие. Започнах всяка вечер да паля свещ и да се моля с Мария. Понякога тя само ме гледаше с празен поглед, друг път плачеше тихо. Но аз не спирах — вярвах, че молитвата ще ни помогне да намерим пътя обратно една към друга.

Една вечер Мария прошепна:
— Бабо, мислиш ли, че Бог ме чува?
— Вярвам, че ни чува всички — казах и я прегърнах силно.

Малко по малко започнахме да говорим повече. Разказвах ѝ истории от моето детство — как съм падала и съм ставала, как съм губила близки хора и пак съм намирала сили да продължа. Тя слушаше мълчаливо, но понякога очите ѝ проблясваха с искрица надежда.

Елена започна да идва по-рано от работа. Сядахме трите около масата — аз правех чай с липа и мед, а Мария рисуваше малки цветя по салфетките. Говорехме си за всичко — за училище, за приятелите ѝ (или по-скоро за липсата им), за това какво я кара да се чувства тъжна.

Една вечер тя каза:
— Бабо, мисля, че искам да опитам пак да ходя на училище.
Сълзите потекоха по бузите ми — този път от радост.

Не беше лесно. Имаше дни, в които Мария пак се затваряше в себе си. Имаше нощи, когато чувах как плаче тихо в стаята си. Но вече не бяхме сами — всяка вечер палехме свещичка и се молехме заедно. Вярата ни държеше здраво една за друга.

С времето Мария започна да се усмихва отново. Намери си приятелка — Ива от съседния клас. Започна да рисува картини с ярки цветове и дори участва в изложба в читалището. Елена също се промени — вече не работеше до късно всяка вечер; разбрахме колко е важно да сме заедно.

Днес Мария е вече на осемнадесет. Понякога още има трудни моменти, но знае, че може да разчита на нас. Аз продължавам да се моля всяка вечер — не само за нея, но и за всички деца като нея.

Питам се: Колко ли семейства преминават през подобни изпитания? Дали молитвата е достатъчна или трябва още нещо? Какво мислите вие?