Неочакван живот: Изповедта на една бременна на 44

— Мамо, не мога да повярвам, че пак си направила такава глупост! — гласът на сестра ми Елица пронизваше тишината в малката кухня. Седях срещу нея, стиснала чашата с чай толкова силно, че пръстите ми побеляха. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът чукаше по прозореца като неспокойна мисъл.

— Не е глупост, Ели. Просто… не беше планирано — прошепнах, усещайки как гърлото ми се стяга. На 44 години, след толкова години самота и разочарования, изведнъж се оказах бременна. Не знаех дали да се смея или да плача.

Елица ме гледаше с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам като малко дете. — А бащата? — попита тя рязко.

— Не иска да има нищо общо — отвърнах, като се опитвах да не треперя. — Каза, че вече има семейство. Че това било грешка.

Тишината се разля между нас. Чувах само тиктакането на часовника и собствения си ускорен пулс. В този момент осъзнах колко сама съм всъщност.

Вечерта легнах в леглото си и се загледах в тавана. В главата ми се въртяха хиляди въпроси: Как ще го кажа на майка ми? Как ще се справя сама? Ще ме осъдят ли хората? Ще мога ли да обичам това дете така, както заслужава?

На следващия ден отидох при майка ми. Тя беше седнала на балкона, увита в дебел шал, с чаша кафе в ръка. — Мамо… трябва да ти кажа нещо — започнах плахо.

Тя ме погледна с уморени очи. — Какво пак е станало, Ани?

— Бременна съм — казах тихо.

Майка ми замръзна за секунда, после остави чашата на масата с трясък. — На тия години? Ти луда ли си? Как ще гледаш дете сама? Какво ще кажат хората?

Сълзите ми потекоха без да ги спирам. — Не знам, мамо. Просто… не мога да го махна. Чувствам, че това е последният ми шанс за нещо истинско.

Тя въздъхна тежко и се загледа в далечината. — Животът не е справедлив, Ани. Но ти си голяма жена. Решавай сама.

Излязох от апартамента й с усещането, че нося целия свят на раменете си. Вървях по улиците на София, а хората около мен изглеждаха толкова спокойни, толкова сигурни в себе си. Само аз бях разкъсана между страха и надеждата.

В работата не смеех да кажа нищо. Колежките ми шушукаха зад гърба ми още откакто разбрах за бременността. — Видя ли я Ани? На тия години… — чух веднъж една от тях в тоалетната.

Вечерта седнах пред компютъра и написах във форум за майки: „Здравейте! На 44 години съм и съм бременна. Самотна съм и се страхувам. Има ли някой като мен?“

Отговорите не закъсняха. Някои ме окуражаваха: „Браво за смелостта!“, „Възрастта не е пречка!“. Други бяха по-резки: „Мисли за детето!“, „Ще му е трудно без баща!“. Четях ги със сълзи в очите и се чудех дали някога ще намеря покой.

Седмица по-късно Елица дойде у дома с торба плодове и шоколад. Седна до мен на дивана и ме прегърна. — Извинявай, че бях груба — прошепна тя. — Просто се уплаших за теб.

— И аз се страхувам — признах си за първи път на глас. — Но вече усещам това дете като част от себе си.

— Ще ти помагам — каза тя тихо. — Не обещавам, че ще е лесно, но няма да си сама.

С времето започнах да усещам как коремът ми расте, а с него и надеждата ми. Всяка сутрин се будех с мисълта, че може би съдбата ми дава втори шанс. Но страхът не изчезваше напълно.

Една вечер майка ми дойде у дома с буркан компот и домашен хляб. Седна до мен и сложи ръка върху корема ми.

— Когато те родих, бях на 22 — каза тя тихо. — И пак беше трудно. Възрастта няма значение, Ани. Важното е да обичаш.

Погледнах я през сълзи и усетих как тежестта в гърдите ми леко намалява.

Сега съм в шестия месец. Все още се страхувам от бъдещето — от самотата, от осъждането на хората, от финансовите трудности. Но всяка вечер галя корема си и си представям малкото човече вътре.

Понякога се питам: Дали ще бъда добра майка? Ще успея ли да дам любов и сигурност на това дете? Или обществото ще ме смаже с предразсъдъците си?

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли една жена да започне отначало на 44? Споделете мнението си…