След сватбата разбрах, че съм само допълнение към свекървата – моята битка за собствен живот

– Пак ли ще готвиш мусака? – гласът на свекърва ми Стефка прониза тишината в малката кухня. Беше едва третият ден след сватбата ни с Петър, а аз вече усещах как въздухът в апартамента се сгъстява от напрежение. Стоях с престилка, ръцете ми трепереха над картофите, а Петър седеше на масата и мълчеше.

– Мама прави най-хубавата мусака, нали знаеш? – добави тя с усмивка, която не стигаше до очите ѝ.

Петър само кимна, без да ме погледне. В този момент разбрах, че не съм просто новата жена в живота му – бях допълнение към вече съществуващия свят на майка му. От първия ден след сватбата тя беше навсякъде – в кухнята, в хола, дори в спалнята ни. Всяко мое действие беше под лупа: как пера, как чистя, как говоря с Петър. Дори как се обличам.

– Защо носиш тази блуза? Много е тясна – каза ми веднъж, докато се обувах за работа. – Не е подходящо за омъжена жена.

Петър стоеше на прага и гледаше в пода. Никога не ме защити. Винаги казваше: „Мама е права, тя знае най-добре.“

С времето започнах да се чувствам като гостенка в собствения си дом. Стефка решаваше какво ще ядем, кога ще излизаме, дори кога ще каним гости. Веднъж поканих приятелката си Мария на кафе. Стефка се намръщи:

– Не сме питали Петър дали е съгласен да имаме гости.

Мария усети напрежението и си тръгна рано. После ми писа: „Как издържаш?“

Не знаех какво да ѝ отговоря. Вечерите ставаха все по-мъчителни. Стефка гледаше турски сериали на висок глас, а аз се опитвах да чета книга в спалнята. Петър беше между нас – буквално и преносно. Когато се опитвах да говоря с него за това, той само повдигаше рамене:

– Мама е сама от години. Трябва да ѝ помагаме.

– А кой ще помогне на мен? – попитах веднъж със сълзи в очите.

Той не отговори.

Минаха месеци. Започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми спряха да ме търсят – винаги бях заета със „семейните задължения“. Майка ми усещаше, че нещо не е наред:

– Мила, ти не си щастлива. Гласът ти е друг.

– Всичко е наред, мамо – излъгах я.

Една вечер, докато миех чиниите, чух Стефка да говори по телефона:

– Не знам дали тази ще издържи дълго тук. Не е като нас.

Сълзите ми капеха във водата. Чувствах се невидима, ненужна, чужда в собствения си живот.

Един ден не издържах и казах на Петър:

– Или ще живеем сами, или ще си тръгна.

Той ме погледна така, сякаш му бях казала най-голямата обида на света:

– Как можеш да искаш това от мен? Мама е всичко за мен!

– А аз? Аз какво съм?

Той замълча. На следващия ден си събрах багажа и отидох при майка ми. Стефка не каза нищо – само ме изгледа с победоносна усмивка.

Минаха седмици. Петър не се обади нито веднъж. Болеше ме, но започнах да дишам по-леко. Върнах се на работа, започнах да излизам с приятелки, да се смея отново. Майка ми ме прегръщаше всяка вечер и ми казваше:

– Гордея се с теб.

Понякога се чудя дали направих правилния избор. Може би трябваше да се боря повече за брака си? Но после си спомням онова чувство на задушаване и самота сред хората, които уж трябваше да са моето семейство.

Днес разказвам историята си не за да обвинявам някого, а за да дам кураж на жените, които са изгубили себе си в чуждия свят. Не бъдете допълнение към нечий живот – бъдете главната роля в своя собствен.

А вие как бихте постъпили на мое място? Колко дълго бихте търпели преди да изберете себе си?