Тишината между нас: Как изгубих връзката с внучката си

– Защо не ми вдига? – шепна си за пореден път, докато слушах безкрайното „свободно“ на телефона на внучката ми Олга. Сърцето ми туптеше в гърлото, а ръцете ми трепереха над стария апарат. Вече седмица не бях чувала гласа ѝ, а преди това не минаваше ден без да се чуем. Беше ми като слънце в дните, когато самотата ме притискаше в малкия панелен апартамент в Люлин.

– Мамо, не е удобно сега – каза ми синът ми Димитър, когато го потърсих. Гласът му беше студен, почти непознат. – Ще ти се обадим ние.

– Но какво става? Олга добре ли е? – настоявах, усещайки как тревогата ме задушава.

– Всичко е наред. Просто… имаме си работа. – И затвори.

Останах с телефона в ръка, загледана в стената. Спомних си как преди месец Олга дойде при мен с усмивка и любимите си книжки. Четяхме заедно „Патиланци“, смеехме се, а после ѝ правех палачинки с домашно сладко от малини. Тя беше моето всичко, особено след като съпругът ми почина преди три години. Димитър и снаха ми Гергана бяха заети хора – той работеше като шофьор на автобус, тя учителка по математика. Често оставяха Олга при мен, а аз се радвах на всяка минута с нея.

Но нещо се беше променило. Гергана все по-рядко ми се обаждаше, а когато го правеше, беше кратка и суха. Веднъж дори ми каза:

– Моля те, не ѝ давай толкова сладко. После не може да заспи.

– Но тя го обича… – опитах се да възразя.

– Не е въпросът какво обича, а кое е полезно – отряза ме тя.

Оттогава започнах да внимавам повече, но усещах как дистанцията между нас расте. Олга все по-рядко идваше, а когато идваше, беше мълчалива и гледаше телефона си.

Една вечер не издържах и реших да отида до тях. Взех автобуса до Младост и застанах пред входа им. Натиснах звънеца и зачаках. След минута Гергана отвори вратата.

– Мария, не сме те очаквали – каза тя хладно.

– Дойдох да видя Олга… Много ми липсва.

– Сега учи за контролно. Не е удобно.

– Може ли поне да я прегърна?

Гергана въздъхна и ме пусна вътре. В хола Олга седеше над тетрадките си. Когато ме видя, очите ѝ светнаха за миг, но после пак се наведе над задачите.

– Здравей, бабо – прошепна тя.

– Здравей, слънчице мое! Как си?

– Добре съм…

Гергана стоеше до мен като страж. Усетих напрежението във въздуха. Опитах се да се усмихна:

– Ако имаш нужда от помощ по математика…

– Не, благодаря – прекъсна ме Гергана. – Аз ще ѝ помогна.

Седнах на дивана и наблюдавах как двете работят над задачите. Олга крадешком ме поглеждаше, но не смееше да каже нищо повече. След десетина минути Гергана ме изпрати до вратата.

– Мария, разбирам, че ти е трудно сама, но Олга има нужда от режим и дисциплина. Не можем да позволим да я разглезваме.

– Аз само я обичам…

– Понякога любовта трябва да има граници.

Върнах се у дома със свито сърце. През следващите дни опитвах пак да звъня, но никой не вдигаше. Започнах да се питам дали съм направила нещо нередно. Дали съм прекалила с грижите? Или просто вече нямат нужда от мен?

Една сутрин получих писмо от Димитър. Беше кратко:

„Мамо,
Моля те, уважавай решенията ни относно възпитанието на Олга. Не искаме повече да я натоварваш с твоите очаквания и подаръци. Ще се чуем, когато сме готови.“

Сълзите ми рукнаха по бузите. Какво очаквания? Какви подаръци? Аз само исках да дам на внучката си любовта, която нямах време да дам на собствения си син, докато работех на две места през 90-те години…

Дни наред не можех да спя. Всяка вечер гледах снимките на Олга по стените – усмихната с мен на плажа във Варна, с шоколадова мустаци след рождения си ден… Спомних си как веднъж Гергана ми каза:

– Не ѝ разказвай за баща ѝ като малък. Това са стари истории.

А Олга обожаваше тези разкази! Питаше ме за всичко – как е било едно време, как съм срещнала дядо ѝ…

Една вечер телефонът иззвъня. Беше Олга.

– Бабо… Може ли да дойда при теб?

– Разбира се! Кога?

– Утре след училище… Но мама не знае.

На следващия ден я чаках с трепетно сърце. Когато влезе, я прегърнах силно.

– Бабо… Мама каза, че ти си виновна за всичко… Че ме разваляш…

– Не вярвай на това! Аз само те обичам…

Олга заплака в прегръдките ми.

– Искам пак да идвам при теб! Но мама не разрешава…

– Ще говорим с мама и тати – обещах ѝ аз, макар да знаех колко трудно ще бъде.

Същата вечер Гергана нахлу у дома ми разярена:

– Как смееш да взимаш детето без мое знание?!

– Тя сама дойде! Липсваше ми…

– Това няма да се повтори! – изкрещя тя и изведе Олга със сълзи на очи.

Оттогава минаха месеци. Не съм виждала внучката си. Понякога чувам гласа ѝ по телефона за секунда-две, но после линията прекъсва.

Седя сама в кухнята и се питам: Кога любовта между поколенията стана опасна? Кога семейството се превърна в бойно поле? И има ли надежда някога пак да чуя смеха на Олга у дома?