В капана на собствената си доброта: Как опитът ми да помогна на сина и снаха ми се обърна срещу мен

— Мамо, не можем повече да живеем под наем! — гласът на Даниел трепереше по телефона. — На Мария ѝ писна от хазяите, а и бебето идва след два месеца. Моля те, помисли…

Стоях до прозореца в малката кухня на панелката в Люлин и стисках слушалката толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Сърцето ми се сви — не от яд, а от онова старо, познато чувство на вина, че не съм дала достатъчно на единствения си син. Даниел беше всичко за мен. Откакто баща му почина при катастрофа край Ихтиман, аз бях и майка, и баща. Работех на две места, за да не му липсва нищо. Първите ми бели коси се появиха, когато беше на 15 и започна да се прибира след полунощ. После дойдоха студентските години — първата му любов, първото му разочарование, първият му успех.

— Ще помисля, Дани — отвърнах тихо. — Ще помисля.

Сложих слушалката и седнах на стола. Сълзите сами потекоха по бузите ми. Знаех какво ще направя още преди да съм го изрекла на глас. Щях да им дам апартамента. Щях да се преместя при сестра ми в Банкя — тя отдавна ме канеше, а и къщата ѝ беше голяма.

— Лудост е! — каза ми приятелката ми Пенка, когато ѝ споделих. — Ще ги разглезиш! Ти си им майка, не банкомат!

— Не разбираш — отвърнах ѝ. — Това е за Даниел. За детето му. Не мога да ги оставя на улицата.

След две седмици вече опаковах кашоните с книги и снимки. Мария дойде да помогне.

— Благодаря ви, мамо Ели — каза тя с усмивка, но очите ѝ бяха студени. — Ще се грижим за всичко тук.

— Само пазете спомените ми — прошепнах аз.

Преместих се при сестра ми. Първите дни бяха странни — шумът на влаковете липсваше, а вечерите бяха прекалено тихи. Но си казах: „Това е временно. Ще свикна.“

Мина месец. После два. Даниел звънеше все по-рядко. Когато го търсех, Мария вдигаше и казваше: „Зает е.“ Или: „Бебето спи.“

Една неделя реших да ги посетя без предупреждение. Купих торта от сладкарницата до пазара и тръгнах към Люлин с автобус 310. Вратата ми отвори Мария.

— А, мамо Ели… не сме подготвени за гости…

— Само за малко ще остана — усмихнах се неловко.

Влязох в хола. Всичко беше променено — моите пердета ги нямаше, снимките по стените също. На тяхно място висяха модерни картини.

— Къде са снимките? — попитах тихо.

— Прибрахме ги в мазето — отвърна Мария сухо.

Даниел излезе от спалнята с бебето на ръце.

— Мамо! Защо не каза, че ще идваш?

— Исках да ви изненадам…

Вечерта си тръгнах със свито сърце. Чувствах се чужда в собствения си дом.

Седмица по-късно Мария ми звънна:

— Мамо Ели, може ли да не идвате толкова често? Бебето има нужда от спокойствие.

— Но аз… аз само исках да ви видя…

— Ще ви се обадим, когато имаме нужда от помощ.

Затворих телефона и избухнах в плач. Сестра ми ме прегърна:

— Видя ли? Предупреждавах те…

Минаха месеци. Рядко виждах внучето си. На рождения му ден получих покана по Вайбър: „Заповядайте между 16:00 и 17:00.“ Отидох с подарък и надежда в сърцето си. Но Мария ме посрещна с ледена усмивка, а Даниел почти не проговори.

Една вечер не издържах и му звъннах:

— Даниеле, какво става? Защо се държите така с мен?

— Мамо… Мария не иска напрежение вкъщи. Ти си прекалено емоционална…

— Аз ли? Аз дадох всичко за теб! Оставих дома си!

— Моля те… остави ни малко пространство.

Седнах на леглото и се загледах в празното пространство пред себе си. Бях дала всичко — време, дом, младостта си… А сега бях сама.

Пенка беше права: „Майчината любов е безгранична, но понякога ни прави слепи.“

Сега стоя тук и се питам: Кога една майка трябва да спре да жертва себе си? И ако спре — ще я обичат ли по-малко? Кажете ми вие…