Завещание без моето име: Истината, която разруши света ми

— Не може да бъде! — гласът ми се разби в тишината на адвокатската кантора, докато ръцете ми трепереха над листа с последната воля на Димитър. — Това е някаква грешка! Аз съм му съпруга от двадесет години! Как може всичко да е оставил на… на тази жена? Коя е тя?

Адвокатът, господин Тодоров, сведе поглед и въздъхна тежко. — Госпожо Николова, разбирам болката ви. Но завещанието е напълно валидно. Всичко — апартаментът, вилата в Балчик, дори дяловете във фирмата — са прехвърлени на името на Мария Петрова.

Мария Петрова. Името отекна в главата ми като присъда. Никога не бях чувала за нея. В този момент сякаш целият ми живот се срина. Излязох от кантората като в мъгла, а навън дъждът се изливаше безмилостно по софийските улици. Хората се движеха забързано, а аз стоях неподвижна, смачкана от тежестта на предателството.

Върнах се в празния ни апартамент. Всичко вътре миришеше на него — на любимия му лосион за бръснене, на кафето, което всяка сутрин приготвяше с усмивка. Седнах на дивана и се разплаках. Какво съм пропуснала? Как съм могла да не забележа?

Телефонът звънна. Беше майка ми.
— Мила, как си? Как мина всичко?
— Не мога да говоря сега, мамо… — прошепнах и затворих.

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и си спомнях всички онези моменти, когато Димитър закъсняваше от работа, когато получаваше съобщения посред нощ и казваше, че са от колеги. Винаги съм му вярвала. Винаги.

На следващия ден отидох във фирмата. Колегите му ме гледаха със съжаление и неудобство.
— Госпожо Николова, ако има нещо, с което можем да помогнем…
— Искам само да знам коя е Мария Петрова — прекъснах ги. — Работи ли тук?

Младият счетоводител Петър се поколеба, после кимна.
— Да… Тя беше негова асистентка последните три години.

Асистентка. Всичко започна да се подрежда като пъзел. Спомних си как веднъж Димитър каза, че ще остане до късно заради важен проект с „Мария“. Тогава не обърнах внимание.

Реших да я намеря. Открих я във Facebook — млада жена, с топли кафяви очи и усмивка, която сякаш криеше нещо. Събрах смелост и ѝ писах: „Искам да поговорим. За Димитър.“ Не очаквах отговор, но след час получих кратко: „Добре. Кафе ‘Синьото’, утре в 16:00 ч.“

На следващия ден седях срещу нея. Тя изглеждаше нервна.
— Знам защо сте тук — каза тихо Мария. — Не исках това да се случи така…
— Какво сте били за него? — попитах с глас, който едва познах като свой.

Тя сведе очи.
— Обичах го. И той мен. Знам, че звучи ужасно… Не исках да ви наранявам.

Почувствах как кръвта ми замръзва.
— А той? Как можа да ми причини това? Аз бях до него във всичко!

Мария избърса сълза.
— Той много ви уважаваше… Но беше нещастен. Казваше, че между вас всичко е станало рутина.

Рутина? Двадесет години любов и грижа наречени рутина? Станах рязко и излязох от заведението, без да кажа нищо повече.

Дните след това бяха като кошмар. Майка ми настояваше да заведа дело за оспорване на завещанието.
— Не може така! Това е несправедливо! Ти си му съпруга!

Но аз нямах сили за битки. Всичко ми се струваше безсмислено.

Една вечер брат ми Георги дойде у дома.
— Сестро, не можеш просто да се предадеш! Трябва да се бориш! Помисли за всичко, което си дала за този човек!

Погледнах го през сълзи.
— А ако всичко това е било лъжа? Ако никога не съм го познавала истински?

Той ме прегърна силно.
— Хората понякога крият най-важното от тези, които обичат най-много…

В следващите седмици започнах да търся себе си наново. Записах се на курс по рисуване — нещо, което винаги съм искала да правя, но все отлагах заради „важните“ неща у дома и във фирмата. Започнах да излизам с приятелки, да се смея отново, макар и през сълзи понякога.

Една сутрин получих писмо от Мария. Вътре имаше снимка на Димитър с нея и малко момиченце — дъщеря им. На гърба пишеше: „Извинявай.“ Седях дълго с тази снимка в ръце и се чудех дали някога ще мога да простя.

Днес вече знам: животът може да се преобърне за миг. Можеш ли някога напълно да познаеш човека до себе си? Или всички носим маски дори пред най-близките си?

Как бихте постъпили в моята ситуация? Може ли прошката да излекува такова предателство или трябва просто да продължа напред?