Десет дъщери: Майка, която се бори за своето щастие в сянката на семейните очаквания

– Пак момиче, Антоанета? – гласът на свекърва ми, баба Станка, проряза тишината в стаята, докато държах новородената си дъщеря в ръце. Очите ѝ бяха пълни с разочарование, а устните ѝ трепереха от яд. – Докога ще ни излагаш така? Девет пъти вече! Всички в селото говорят.

Сълзите ми се стичаха по бузите, но ги избърсах бързо. Не исках да покажа слабост. Мъжът ми, Петър, стоеше до прозореца и гледаше навън, сякаш не чува нищо. Знаех, че и той е разочарован. Всяка вечер усещах тежестта на мълчанието му, когато лягаше до мен.

– Мамо, защо баба пак се кара? – попита тихо Мария, най-голямата ми дъщеря, която вече беше на петнадесет. Погалих я по косата и се усмихнах насила.

– Нищо, мило. Просто… понякога хората искат неща, които не зависят от нас.

Всяка сутрин започваше по един и същи начин – шумът от тенджерите в кухнята, гласовете на децата, които се карат за закуската, и погледът на Петър, който сякаш ме обвиняваше за всичко. В нашето село всички знаеха историята ни. „Антоанета пак родила момиче!“ – шепнеха жените на пазара. „Петър ще си вземе втора жена, ако така продължава!“ – подмятаха мъжете в кръчмата.

Понякога се питах дали съм прокълната. Дали съм лоша майка? Или просто съдбата си играе с мен? Вечерите бяха най-тежки. Когато всички заспиваха, оставах сама със страховете си. Мечтаех да избягам – да отида в града, да работя нещо друго, да бъда някой друг. Но после чувах тихото дишане на децата си и разбирах, че те са моят свят.

Една вечер Петър се прибра по-късно от обикновено. Беше пил. Седна тежко на масата и ме погледна с празен поглед.

– Антоанета… – започна той. – Не мога повече така. Майка ми ме натиска всеки ден. Баща ми също. Всички искат син. А аз… аз съм мъж без наследник!

– Петре… – прошепнах аз. – Аз не избирам какво ще родя. Обичам те. Обичам нашите деца.

Той удари по масата с юмрук.

– Не ме интересува! Трябва да направим нещо! Ще отида при попа да питам за молитви… Или ще търся билкарка! Не може така!

Сърцето ми се сви от болка. Какво още трябваше да направя? Дадох му всичко – младостта си, здравето си, любовта си. А той виждаше само липсващия син.

На следващия ден баба Станка доведе някаква старица от съседното село. Жената ме гледаше втренчено и мълчаливо започна да реди билки върху корема ми.

– Трябва да се молиш повече – каза тя строго. – Да постиш. Да не ядеш месо три седмици преди да легнеш с мъжа си.

Петър стоеше до вратата и кимаше одобрително.

– Чу ли? Ще го направиш!

Аз само кимнах. Вече нямах сили да споря.

С времето дъщерите ми започнаха да усещат напрежението вкъщи. Мария стана затворена и тъжна. Ваня започна да се бунтува – закъсняваше след училище и веднъж дори избяга при приятелка в града за два дни.

– Мамо, защо всички искат момче? Ние не сме ли достатъчни? – попита ме една вечер малката Елица.

Прегърнах я силно и ѝ прошепнах:

– Ти си най-ценното нещо за мен. Всички вие сте моето богатство.

Но вътре в себе си усещах вина. Вината, че не мога да дам на Петър това, което иска. Вината, че децата ми страдат заради чуждите очаквания.

Една сутрин получих писмо от сестра ми Катя, която живееше във Варна:

„Антоанета, ела при мен за малко! Имам работа за теб в една сладкарница. Ще си починеш от всичко!“

Седях дълго над писмото и плаках. Можех ли да оставя децата си? Можех ли да избягам от всичко това?

Вечерта казах на Петър:

– Катя ме кани във Варна за малко. Може би ще ми е добре да сменя обстановката…

Той ме изгледа студено.

– Ако излезеш през тази врата, не се връщай!

Светът ми се срина. Децата ме гледаха с ужасени очи.

– Мамо, моля те, не ни оставяй! – проплака Мария.

Прегърнах ги всичките и реших – ще остана. За тях.

Минаха години. Дъщерите ми пораснаха и започнаха сами да се борят със света. Мария стана учителка в града и често ми пишеше: „Мамо, ти ме научи никога да не се предавам!“ Ваня замина за София и стана адвокатка – бореше се за правата на жените като мен.

Петър остаря и омекна. Понякога го хващах да гледа снимките на децата ни със скрита усмивка.

Сега седя сама на двора и гледам залеза над селото. Питам се: струваше ли си всичко това? Дали някога ще бъдем свободни от чуждите очаквания?

А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да останете или щяхте да изберете себе си?