Моята малка Елица в маркова рокля: Лоша майка ли съм?

– Пак ли с тази рокля ще я водиш на детската градина, Мария? – гласът на свекърва ми, баба Станка, проряза утрото като нож. Стоях пред огледалото в коридора, закопчавайки последното копче на малката синя рокличка на Елица. Тя се въртеше щастливо, а аз се опитвах да не обръщам внимание на погледа, който ме пробождаше в гърба.

– Това ѝ е любимата, мама Станке – отвърнах тихо, но твърдо. – Иска да изглежда красива.

– Красота, красота… – изсумтя тя. – Ама не е ли малко прекалено? Дете на пет години с рокля за сто лева! Какво ще кажат хората? Виждаш ли, че вече шушукат по селото…

Стиснах зъби. Знаех, че шушукат. Още от деня, в който записах Елица в детската градина с онова „странно“ име – не Мария, не Иванка, а Елица. После започнаха да гледат с подозрение към новите ѝ обувки, към раничката с марка, която купих от София. „Глезотии“, казваха жените на площада. „Мария се прави на градска.“

Но никой не знаеше какво ми струваше всичко това. Никой не виждаше как вечер броях стотинките, за да платя тока и водата. Как работех на две места – сутрин в магазина на леля Пенка, вечер чистех в училището. Всичко заради Елица. За да има тя това, което аз нямах като дете.

– Мамо, виж! – Елица се завъртя още веднъж пред огледалото и се усмихна широко. Очите ѝ светеха от радост.

– Прекрасна си, слънце мое – казах и я прегърнах.

Баба Станка изсумтя отново и тръгна към кухнята.

– Ще видиш ти… Като порасне, ще стане една разглезена госпожица! Не знаеш ли как свършват такива деца?

Думите ѝ ме боляха повече, отколкото исках да призная. Вечерта, когато всички заспаха, седнах до прозореца с чаша чай и гледах към тъмния двор. Спомних си собственото си детство – скъсаните обувки, старите дрехи на братовчедите ми, подигравките в училище. Заклех се тогава, че моето дете никога няма да се чувства по-малко от другите.

Но дали не прекалявам? Дали не се опитвам да изкупя собствените си болки чрез нея?

На следващия ден в магазина на леля Пенка разговорът пак се завъртя около мен и Елица.

– Марийке, ти хубаво си гледаш детето, ама много го глезиш – каза леля Пенка, докато подреждаше хляба. – Хората говорят…

– Хората винаги ще говорят – отвърнах уморено.

– Ама ти сама си го правиш! Защо ѝ купуваш такива скъпи дрехи? Нали знаеш, че тук не е София…

Погледнах я право в очите:

– Защото мога. Защото искам тя да има самочувствие.

– Самочувствие не се купува с пари, Марийке – поклати глава тя.

Вечерта спорът продължи у дома. Мъжът ми Георги се прибра уморен от полето и още с влизането започна:

– Майка ми пак ми говори за роклите на Елица. Не можеш ли поне малко да я послушаш? Да не я обличаш като кукла всеки ден?

– Георги, ти знаеш защо го правя… – прошепнах.

– Знам, ама хората са зли. Не искам детето ни да страда заради нашите решения.

Погледнах към Елица, която рисуваше на масата с новите си флумастери. Беше толкова щастлива в своя малък свят.

– Ами ако един ден тя ми каже, че съм я направила различна? Че съм я отделила от другите деца? – попитах тихо.

Георги въздъхна:

– Може би трябва да я питаме какво иска тя…

Тази нощ почти не спах. Сутринта седнах до леглото на Елица и я попитах:

– Харесваш ли си рокличките, мамо?

Тя ме погледна учудено:

– Много! Всички момичета искат да са като мен!

– А някога подигравали ли са ти се?

Тя замълча за миг:

– Понякога казват, че съм глезла… Но после искат да играят с мен.

Прегърнах я силно. Сълзите ми потекоха по бузите.

Вечерта събрах смелост и седнах с Георги и баба Станка на масата.

– Знам, че ви е трудно да ме разберете – започнах. – Но аз просто искам дъщеря ни да бъде щастлива. Може би понякога прекалявам… Но не мога да позволя тя да се чувства по-малко от другите.

Баба Станка ме погледна дълго:

– Марийке… Аз също съм майка. И аз съм грешила. Може би трябва да намерим златната среда…

Георги кимна:

– Ще опитаме заедно.

Сега всяка сутрин питам Елица какво иска да облече. Понякога избира най-обикновената блузка. Понякога пак иска синята рокля. А аз се уча да я слушам повече и да не се страхувам от мнението на другите.

Но все още се питам: Къде е границата между любовта и прекаленото желание да дадеш всичко? Дали понякога не вредим повече, когато мислим, че правим най-доброто?